Той се закова на едно място. Митническата проверка беше свършила; пътниците на големия самолет на Т.У.А. от Луанда през Лисабон излизаха на върволици през стъклените врати, и там, накрая на редицата, идваше висок, изтощен на вид човек, с приведени рамене и с малка синя чанта с цип от въздухоплавателната компания в ръка. Беше облечен в риза от дебел вълнен плат с жълтеникавосив цвят без яка, в тънък, жълтеникав униформен костюм и сако — военен модел — с плоски джобове. Уили беше гологлав и прошарената му, избеляла от слънцето коса се сливаше с увехналия жълт цвят на набръчканото му хлътнало лице. Но очите, макар и дълбоко вдлъбнати в орбитите им, имаха все още младежки, почти неестествен блясък, и когато срещна тези очи през навалицата, Мъри безпогрешно разбра, че това беше Уили.
Те си стиснаха ръцете. После, за успокоение на Мъри — защото въпреки новооткритата вяра в себе си, той изведнъж беше усетил едва ли не панически страх — Уили се засмя.
— Ти ме позна — каза той, — и аз също те познах.
— Чудесно, че отново се срещаме. Кети те чака в къщи. Пътува ли добре? Обядвал ли си? — Във възбудата си Мъри просто бръщолевеше, защото искаше на един дъх да каже толкова много неща, толкова много да обясни.
Уили не пожела да обядва, но поиска с удоволствие чаша кафе.
— Като идвах насам, вече се чувстваше студът — добави той меко.
Нищо чудно, помисли Мъри, без палто и в такъв екип. После каза високо:
— Ще тръгнем веднага, щом ти донесат багажа.
— Това е всичко — Уили посочи чантата с ципа. Толкова ми стига. Няколко ризи и пакетче с цветни диапозитиви. Знаеш, че не мога да остана дълго.
Те седнаха в сладкарницата точно под ресторанта и сервитьорката донесе две чаши, от които се издигаше пара. Когато Уили вдигна своята, Мъри въздъхна с болка, но не неумишлено.
— Искам да ти обясня всичко, Уили… с надежда да ми простиш. Това е една дълга, трагична история, но вероятно ще ме изслушаш, защото тя има — искрено вярвам — добър край. Ти знаеш, когато аз…
— Недей — рече Уили и устреми към Мъри уморените си хубави очи. — Всичко това е минало и забравено. Хората не трябва да се съдят един другиго. Аз получих телеграмата ти и писмото на Кети. Така че ни дума повече.
Мъри изпита такава безкрайна благодарност, че не можа да пророни дума. Съвсем мълчаливо той седеше и наблюдаваше как Уили пие горещото кафе на малки глътки. Ако тялото му беше само кожа и кости, то ръцете и тънките пръсти, които държаха чашата, приличаха на ръцете и пръстите на скелет. Мъри забеляза също, че Уили имаше тик, който периодично караше главата му да трепва встрани. Тикът откриваше белег от рана, който почваше от едната страна на врата и се спускаше към ларингса.
— Виждам, че забеляза красивия ми белег — Уили беше уловил погледа му. — Един от моите стари негодяи навремето получи награда за хвърляне на копие. Сега е главният ни катехист20. Не ме тревожи много, макар че от време на време си загубвам гласа. Заслужаваше си.
Всичко това беше казано по толкова естествено добродушен начин, че направи на Мъри още по-силно впечатление. Би дал състояние още сега, за да съобщи намерението си, което го изгаряше отвътре. Но Кети си беше извоювала правото сама да каже за тази сензация, като я свърже с новината за тяхната женитба. Така че Мъри се въздържа от изказвания и добави кротко.
— Ако си готов, може да вървим.
В колата Мъри пусна отоплението докрай, но не бяха минали много път, когато забеляза, че Уили го тресе. Той искаше да спрат, за да му предложи палтото си, но въпреки че Свети Франциск от Асизи беше изпратил удобен случай, мина му през ума, че тук предложението му щеше да излезе като нежелателно бъркане в личните работи на Уили. Сърцето му се топеше, като гледаше Уили. Облечен по такъв начин, с този отсечен тик и странната си трескава отчужденост, той изглеждаше чудноват, съвсем чудноват, но в него имаше нещо истинско, той беше истински човек. Мъри вече се беше солидаризирал с него и като се поизвърна, без да изпуска от око пътя, рече:
— Ако имах представа за твоите планове, това щеше да ме улесни да уредя престоя ти тук по най-приятния възможен начин.
— Трябва на единадесети да бъда в Единбург. Да видим — мислеше Уили, — това е след три дни. Имам да поставям редица сериозни въпроси пред комитета и да изнасям една лекция в Ъшър Хол. Кети — добави той — ще е по-добре да дойде с мене да ми помогне и да събере багажа си.