— Кети ми каза — рече той. — Радвам се за всички нас. Тя те иска. Аз те искам… Но… — Уили се поколеба — искрено ли искаш да дойдеш? Мисля, че би трябвало внимателно да обмислиш този въпрос, преди да пристъпиш към действие.
Мъри, който се беше надявал за сърдечно одобрение, вероятно дори за поздравления, се втренчи в Уили разочарован и смутен.
— Премислил съм го. И искам да дойда. Разбира се… — той наведе очи, — допускам, че имаш достатъчно основания да не ми вярваш.
— Не, не, съвсем не е това, Дейвид. Единственото, което предполагам е, че ти трябва да си здраво свързан със своя начин на живот. Може този живот да те върне обратно, въпреки желанието ти. Може да не успееш да скъсаш с него.
— Напразно ме подценяваш — Мъри сериозно и искрено запротестира. — Моят живот, моят предишен живот ми е станал противен. В продължение на много години, още преди да видя Кети, чувствах колко празен и ненужен е той — безполезно съществувание. Сега разбирам, че не трябва да бъда роб на миналото, че имам възможност да стана друг човек. Решен съм да създам нов, щастлив живот.
— Щастлив — повтори Уили, като че ли разсъждаваше върху думите му. — Когато казваш това, не мислиш ли единствено за себе си? Такъв един живот няма дял в нашата работа. Щастието никога не трябва да се счита като цел само за себе си — човек го намира само в абсолютното отсъствие на грижа за себе си. Ако дойдеш с нас, ще бъдеш принуден да вършиш неща, които са и неприятни, и трудни.
— Признавам — каза Мъри с болка, но с достойнство. — Щом Кети е до мен и имам твоята помощ, ще мога да оправдая доверието ви. Най-малкото, ще се постарая.
Последва мълчание, през което време Уили разглеждаше внимателно Мъри. Погледът му беше прям, но някъде дълбоко в него имаше нещо пронизващо. После той се засмя и подаде ръката си.
— Вярвам ти — каза Уили весело. — А ако го направиш, ще бъдеш възнаграден много повече, отколкото очакваш в момента. Вярвам, Дейвид, че всеки, който притежава способности като твоите, трябва да ги отдаде в служба на ближния си. Направи ли това, ще постигне крайната цел на всяко човешко същество. В противен случай нещастието ще го погълне и рано или късно ще понесе жестоко наказание. Затова се радвам на твоето решение както за теб, така и заради себе си. А сега мога да ти кажа какво огромно значение ще има твоята помощ за мене — ти и Кети, доктор и болногледачка, мъж и жена, които работят заедно: това е дар направо от бога!
Глава XIV
Усетът на Мъри към драматичното беше една от характерните му черти дори в онези ранни години, когато така вълнуващо изненада Мери, разказвайки й за чудесата на гленбърнската болница и малката къщичка, в която, уви, те не живяха. Сега той беше друг и причината беше друга, но за момента той ентусиазирано реши да направи прощалното събиране за лекторията на Уили така издържано, че да даде повод още дълго, след като замине, да си спомнят за него в Шванзее. Всичко беше премислено до най-малката подробност. Най-после денят, часът и моментът дойдоха. Присъстваха всички негови приятели, насядаха в приятен полукръг в гостната, а на затворените широки двойни врати беше опънат чисто бял екран. Всички стояха в очакване. Прожекционният апарат, нает за случая, беше поставен на края на голямата маса и свързан с контакт.
Още в началото, когато Леонора Шуц пристигна с новата си шапка заедно с доктор Алпенщук, последвани от дребната Гали и Арчи Стенч, който я беше довел с колата, мадам Лудин и съпругът й, и най-накрая, след малка напрегната пауза — Фрида фон Алтисхофер, атмосферата стана приятна и духовете постепенно се раздвижиха и съживиха от великолепния бюфет и превъзходното шампанско. Леонора беше в чудесно настроение и смехът й се издигаше с подсилена мелодична окраска. Стенч се разхождаше с чаша в ръка и повтаряше упорито: „Щедър, мойто момче, несъмнено щедър“, докато Гали с чанта подръка се усмихваше на себе си с онази скрита, сдържана усмивка на човек, който е съвсем глух. От тихото семейство Лудин не се очакваше подобно настроение, но и те се вълнуваха заедно с другите гости. Мъри беше доволен и се надяваше, че Арчи е пуснал някой и друг намек, както обикновено, но все пак не чак толкова, че да развали последната изненада. Един-два пъти той хвърли поглед към мадам фон Алтисхофер, която опитваше по малко от вкусните неща. Мъри се чудеше доколко беше отгатнала за неговото решение и изведнъж започна да подозира, необяснимо защо, че вече знае. Тя се държеше приветливо и дружелюбно, особено с Кети, и беше съвършено спокойна; дори на моменти Мъри долавяше, че го гледа шеговито. Това му даваше основание да мисли, че тя няма да се разочарова. Възпитанието й беше похвално и той вече се надяваше, че споменът за тяхното приятелство ще остане докрай чист и красив.