Полицията го откри на покрива на гимназията чак след два дни.
Кое ти тежеше, Спенсър? Никога нямаше да узнае.
Същия текст бе пратил и на още няколко души. Близки приятели. С които Спенсър й бе казал, че излиза. Кларк, Адам и Оливия. Но нито един от тях не го бе видял. Спенсър не дошъл на срещата им. Отишъл някъде сам. Имал е таблетки — откраднати от дома — и погълнал прекалено много от тях, защото нещо му е тежало и е искал да сложи край на живота си.
И бе умрял сам-самичък върху онзи покрив.
На вратата им почука Даниел Хъф — един от градските полицаи със син на възрастта на Спенсър — момче, което всички знаеха като ДиДжей и с което Спенсър понякога излизаше. Спомни си как му отвори, как видя изражението на лицето му и мигновено припадна.
Бетси замига често, да прогони сълзите. Наложи си да се съсредоточи отново върху слайд шоуто, върху образите на живия си син.
И точно в този миг пред очите й се завъртя една снимка, която промени всичко.
Сърцето й замря.
Снимката изчезна със същата скорост, с която се бе появила. Затрупаха я нови фотографии. Хвана се за сърцето, опита се да събере мислите си. Онази снимка. Как можеше да се добере отново до нея?
Пак премига. Напъна се да разсъждава.
Окей, първо на първо. Бе част от слайд шоу, което гледаше онлайн. Снимките щяха да се повторят. Трябваше просто да прояви търпение. Но колко време оставаше до новото начало на шоуто? И после — какво? Пак щеше да прелети за секунди пред очите й. А й трябваше да я разгледа най-подробно.
Можеше ли да замрази екрана при повторната й поява? Сигурно имаше някакъв начин.
Наблюдаваше как други снимки прелитат, но те не й трябваха. Искаше да се върне именно онази. С навехнатата китка.
Нещо неочаквано бе върнало мисълта й към онзи мач между седмокласниците. Нима не си мислеше именно за него преди малко? За Спенсър с бинта АСЕ на китката? Ама, разбира се. Точно това я бе подсетило.
Сходството с деня на самоубийството на Спенсър.
Ден-два преди това бе паднал и навехнал китката си. Тя бе предложила пак да му я бинтова, както навремето в седми клас. Вместо това Спенсър бе поискал да му купи бандаж за китка. И бе с него в деня на смъртта си.
За първи и — очевидно — за последен път.
Кликна върху слайд шоуто. Компютърът я прехвърли на някакъв сайт slide.com и й поиска парола. По дяволите. Сигурно някое от децата я е създало. Напъна мозъка си. На сайт от този род надали предохранителните мерки са кой знае колко сериозни. Създаваш го и оставяш съучениците си да включват в ротацията каквито снимки си искат.
Значи паролата следва да е нещо просто.
Набра: SPENCER.
После кликна OKAY.
Стана.
Снимките стояха подредени неподвижно. Според надписа отгоре им, бяха 127 на брой. Бързо прегледа умалените картинки, докато откри нужната й. Ръката й трепереше тъй силно, че едва улучи образа с мишката. Най-сетне успя и кликна левия бутон.
Снимката се появи в пълен размер.
Тя се вторачи в нея.
Спенсър бе усмихнат, но с най-тъжната усмивка, която бе виждала през живота си. Бе потен, а лицето му блестеше като на човек, който не е на себе си. Изглеждаше пиян и съкрушен. Беше с черната тениска, същата, с която го бяха намерили. Очите му бяха червени — може би от пиене или наркотик, но най-вероятно — от светкавицата. Спенсър имаше прекрасни светлосини очи. Светкавиците неизменно му придаваха някакъв сатанински вид. Бе се снимал на открито, явно нощем.
Онази нощ.
Спенсър държеше чаша в ръката си — същата, на чиято китка бе бандажът.
Вцепени се. Само едно обяснение й идваше наум.
Снимката бе направена през нощта, през която бе умрял.
И докато се взираше във фона на снимката с движещи се насам-натам хора, осъзна още нещо.
В крайна сметка Спенсър не е бил сам.
Шеста глава
Както почти всяка делнична сутрин през последните десет години, Майк се събуди в пет. Прави упражнения точно един час. Влезе с колата в Ню Йорк Сити по моста Джордж Вашингтон и пристигна в „Ню Йорк презвитериън трансплант сентър“ в седем.
Навлече бялата престилка и обиколи пациентите си. Понякога имаше чувството, че изпада в рутина. Разнообразието почти липсваше, но Майк обичаше да си напомня от какво значение бяха визитациите му за човека на легло. В болница е. Това му стига, за да се почувства уязвим и уплашен. Болен е. Може и да умира, и да смята, че именно лекарят е последната преграда между него и по-голямото страдание, между него и смъртта.
Как тогава да не развиеш някакъв божествен комплекс?
Още повече, че Майк понякога смяташе за здравословно да има подобен комплекс, макар и в положителния смисъл на думата. Щом значиш толкова много за пациентите си, следва и да се държиш по съответния начин.