Някои доктори провеждаха визитациите си набързо. И на Майк понякога му идваше да стори същото. Истината обаче бе, че ако вложеше всичко от себе си, щеше да му коства само минута-две повече за всеки болен. Така че изслушваше всеки, държеше го за ръка, ако се налагаше, или си придаваше известна тежест — според състоянието на пациента и вътрешното си усещане.
В девет бе пак зад бюрото си. Първият му посетител бе пристигнал. Както винаги, медсестрата Лусил оформяше картона му. Значи има десет минути на разположение да прегледа графиките и резултатите от правените през нощта проби. Сети се за съседката си и потърси резултатите на Лукас в компютъра.
Нищо още не бе качено.
Това му се стори необичайно.
Нещо розово привлече погледа му — самозалепваща се бележка върху телефона.
Чакам те. Айлийн
Айлийн Голдфарб бе съдружничката му в клиниката и завеждаща трансплантационната хирургия в „Ню Йорк презвитериън“. Бяха се запознали по време на стажа им и сега живееха в един и същи град. Можеше да се каже, че са приятели, но не кой знае колко близки, та благодарение на това партньорството им вървеше добре. Живееха на около две мили един от друг, децата им ходеха в едно и също училище, но извън това почти нямаха споделени интереси, не изпитваха нужда да се срещат извън работата и си имаха пълно доверие и уважение като колеги.
Искаш ли да се убедиш доколко сигурни са препоръките на приятеля ти лекар? Задай му само един въпрос: Ако детето ти е болно, при кой доктор би го пратил?
Отговорът на Майк бе: Айлийн Голдфарб. А това казваше всичко за лекарската й компетентност.
Запъти се по коридора. Краката му стъпваха безшумно по сивия мокет. Гравюрите по млечнобелите стени действаха успокоително на зрението. Бяха семпли и почти толкова безлични, колкото картините в мотел средна категория. Стремежът им с Айлийн бе целият офис да внушава: „Всичко тук се прави единствено за доброто на пациента.“ На стените на кабинетите им висяха само професионалните им дипломи и награди, тъй като създаваха допълнително чувство на сигурност у пациентите. Нищо лично нямаше на показ — нито кутийка за моливи, изработена от дете, нито семейни снимки — нищо от този род.
Някои деца ги докарваха тук в последния момент, преди да умрат. За какво им е да гледаш нечии чужди, усмихнати и здрави лица? Просто не е моментът.
— Здрасти, доктор Майк.
Обърна се. Хал Голдфарб, синът на Айлийн. Беше последна година в гимназията, с две години по-голям от Адам. Отрано се бе ориентирал към Принстънския университет и възнамеряваше идната година да постъпи в подготвителен медицински курс. Бе взел предварително някои от гимназиалните изпити, благодарение на което му бяха разрешили да прекарва по три предиобеда седмично в клиниката, като стажант.
— Здрасти, Хал. Как върви училището?
— На самоход — ухили се Хал.
— Определение „на самоход“: последна година в гимназия, след като ученикът вече е приет да следва.
— Абсолютно точно.
Облечен бе в сиво-кафяв панталон със синя риза — забележителен контраст с черното готик облекло на Адам, — та на Майк му се сви сърцето от завист. Сякаш разчел мислите му, Хал го попита:
— Какво прави Адам?
— Окей е.
— От доста време не съм го виждал.
— Вземи да му се обадиш — предложи Майк.
— Защо не. Гот ще е да излезем заедно.
Мълчание.
— Майка ти в кабинета си ли е?
— Да, влизай направо.
Айлийн седеше зад бюрото. Бе слаба жена с общо взето фини кости, като се изключат дългите като ястребови нокти пръсти на ръцете й. Кестенявата й коса бе стегната на опашка, а роговите й очила бяха точно на границата между читанката и модното.
— Здравей — рече Майк.
— Здрасти.
— Какво има? — развя Майк розовата бележка.
Айлийн въздъхна дълбоко:
— Имаме страшен проблем.
— С кого? — запита Майк и седна пред бюрото.
— Съседите ти.
— Лоримън?
Айлийн кимна.
— Лоша хистологична проба?
— Крайно необичайна проба — отвърна тя. — Рано или късно щеше да се случи. Изненадана съм, че толкова дълго чакахме за първата.
— Би ли пояснила?
Айлийн Голдфарб свали очилата. Пъхна края на една от дръжките в устата си и я задъвка.
— Познаваш ли добре семейството?
— Съседи са ми.
— Близки ли сте?
— Не. Какво значение има?
— Може да ни изправи пред етична дилема.
— По какъв начин?
— „Дилема“ може би не е най-точната дума — промълви Айлийн повече на себе си, отколкото към Майк.
— По-скоро неясна етична граница.