— Ама ти сериозно ли? — въздъхна театрално Франк Тремънт. — Нима смяташ, че не съм се сетил?
Лорън Мюз не му отговори.
— Хей, Мюз.
— Какво има, Франк?
— Не ми харесва това, че си тук.
— И на мен не ми харесва това, че носиш кафяв колан на черни обувки. Но и двамата трябва да се примирим.
— Не ми се струва редно.
Донякъде е прав, мина й през ума. Но истината бе, че се чувстваше страхотно добре на новата си длъжност главен следовател. Ненавършила четирийсет, Мюз бе първата жена, която я заемаше. И се гордееше с този факт. Но й липсваше истинската работа. По убийствата. Така че използваше всяка удала й се възможност да поддържа форма, особено край печени типове от рода на Франк Тремънт.
Съдебната лекарка Тара О’Нийл се приближи и махна на униформите да се отдръпнат.
— Ама че гадост — прошепна.
— Подходяща реакция, докторе — рече Тремънт. — Искам незабавно отпечатъци, та да я търся в системата.
Съдебната лекарка кимна.
— Отивам да разпитам проститутките, после да прибера най-видните водачи на бандите — допълни Тремънт. — Ако нямаш нищо против, шефе?
Мюз отново не отговори.
— Мъртва курва, Мюз. Няма да я изкарат на първа страница. Не би трябвало да те интересува.
— Защо да не ме интересува?
— Ъ?
— Каза, че няма да е на първа страница. Това разбирам. Но после каза, че не би трябвало да ме интересува. Защо?
— О, извинявай, сбърках — ухили се гадно Тремънт. — Нищо по-важно от мъртвата курва. Все едно са пречукали жената на губернатора.
— Затова съм тук, Франк. Именно заради това ти отношение.
— Да, бе, да. Слушай сега да ти обясня какво е отношението на хората към мъртвите курви.
— Не се хаби — сами си го търсят. Чула съм го.
— Не е точно така. Но ако слушаш, може и да научиш нещо ново: за да не свършиш в кофа за боклук, не прави свирки в Пети район.
— Напиши го на надгробния си камък — каза Мюз.
— Не ме разбра. Ще открия гада, който е сторил това. Но дай да не си играем на приоритети и вестникарски заглавия.
Тремънт се приближи толкова, че коремът му почти опря до нейния. Мюз не отстъпи.
— Този случай е мой. Върни се на бюрото си и остави батковците да си гледат работата.
— В противен случай?
Тремънт се усмихна:
— Повярвай ми, момиченце, голяма каша ще ти забъркам.
Отдалечи се ядосан. Мюз се извърна. Съдебната лекарка действаше съсредоточено и се преструваше, че не ги е чула.
Мюз тръсна глава, за да прогони мислите, и отново се наведе над трупа. Искаше да го изследва с клинично хладнокръвие. Фактите: жертвата бе бяла жена; от кожата и общото й телосложение можеше да се заключи, че е към четирийсет, но уличният живот обикновено състаряваше; без видими татуировки. И без лице.
До този момент Мюз само веднъж бе виждала нещо с подобен разрушителен ефект. На двайсет и три годишна възраст бе работила в продължение на шест седмици с пътната полиция по магистралата Ню Джърси. Някакъв камион бе прегазил разделителната ивица и се бе врязал с челен удар в една тойота селика. На волана на леката кола бе деветнайсетгодишна студентка, отиваща си у дома за ваканцията.
Пораженията бяха неописуеми.
След като разрязаха метала, установиха, че и деветнайсетгодишната е останала без лице. Като тази тук.
— Причина за настъпване на смъртта? — попита Мюз.
— Не мога още да кажа със сигурност. Но извършителят е бил някакъв изверг. Костите й не са просто натрошени. Сякаш нарочно ги е смлял на парченца.
— Преди колко време?
— Вероятно между десет и дванайсет часа. Но не я е убил тук. Няма достатъчно кръв.
Мюз вече бе установила това. Огледа отново дрехите на проститутката — розовото бюстие, тясната кожена пола, високите остри токчета.
Поклати глава.
— Какво?
— Нещо никак не се връзва — отвърна Мюз.
— В какъв смисъл?
Вибраторът на мобифона й забръмча. Погледна името на повиквателя — шефът й, окръжният прокурор Пол Коуплънд. Погледна по посока на Франк Тремънт, а той й махна с ръка и се ухили. Отговори на повикването:
— Здрасти, Коуп.
— Какво става?
— На местопроизшествие съм.
— И ядосваш колегата.
— Подчинен ми е.
— Подчинен, който може да ти стъжни живота.
— Но е на моите разпореждания, нали?
— Слушай, Франк Тремънт ще вдигне голяма патърдия. Ще ни хвърли на журналистите, ще разбуни останалите следователи. Не мислиш ли, че можем да минем и без подобни усложнения?
— Не съм съгласна, Коуп.
— Защо мислиш така?
— Защото той подхожда към случая по съвсем погрешен начин.
Седма глава
Пръв в кабинета на Айлийн Голдфарб влезе Данте Лоримън. Стисна ръката на Майк по-силно, отколкото бе необходимо. След него влезе Сюзън. Айлийн Голдфарб ги изчака изправена зад бюрото си. Беше си сложила очилата. Протегна се и се здрависа набързо и с двамата. После седна и отвори преписката пред себе си.