Рано е още.
Колко бе изпила?
Сграбчи бара. Както когато си препил, леглото ти започва да се върти и ти се вкопчваш в него, за да не изхвърчиш през най-близкия прозорец от центробежната сила.
Къркоренето в стомаха й се засили. После очите й се отвориха широко. Мълниеносна болка проряза корема й. Разтвори уста, но писък не излезе — запуши я сляпата болка. Мариан се преви.
— Какво ти е?
Беше гласът на Сламенокоска. Идваше сякаш много отдалеч. Не се бе чувствала толкова зле отдавна — да кажем, откакто бе родила. Раждането — любимото изпитание на Бога. Ами, какво да ти кажа? Онуй, малкото същество, което трябва да обичаш и да гледаш повече, отколкото себе си — когато тръгне да излиза от теб, ще ти причини невъобразима физическа болка.
Хубаво начало за съвместен живот, нали?
Интересно какво би казал Мустака по въпроса.
Сякаш ножчета за бръснене я раздираха отвътре и напираха да излязат навън. Всякаква логика я напусна. Остана й само болката. Забрави дори за онова, което бе направила; за пораженията, които бе причинила не само през днешния ден, но откакто се помнеше. Тийнейджърската й разюзданост бе съсухрила и състарила родителите й. Унищожила бе първия си съпруг с постоянните си изневери; втория — с отношението си към него; след това детето си; малцината, с които успя да изкара повече от няколко седмици; мъжете, които бе използвала, преди те да започнат да я използват…
Мъжете. Може би пак ставаше дума за отплата. Нарани ги преди те да са те наранили.
Сигурна бе, че ще повърне.
— Тоалетната — успя да пророни.
— Ясно.
Пак Сламенокоска.
Мариан усети, че се свлича от високия стол. Под мишниците й се промушиха яки ръце и я задържаха. Някой — Сламенокоска — я направляваше отзад. Отправи се, залитайки, към тоалетната. Гърлото й бе пресъхнало докрай. Болката в корема не й даваше да се изправи.
Яките ръце продължаваха да я държат. Мариан не отместваше поглед от пода. Тъмнина. Едва съзираше влачещите се крака, които едва повдигаше. Помъчи се да вдигне очи, видя близо пред себе си вратата на тоалетната и се зачуди дали ще успее да стигне дотам. Успя.
И продължи напред.
Сламенокоска все още я държеше под мишниците. Прокара Мариан през вратата на тоалетната. Мариан се опита да удари спирачки. Но мозъкът й отказваше да изпълни заповедта. Понечи да извика, да каже на спасителката си, че са минали през вратата, но и устата й отказваше да работи.
— Излез оттук — прошепна жената. — Ще ти стане по-добре. По-добре?
Усети как натиска с тяло някакъв напречен прът и отваря врата. Авариен изход. Правилно, помисли си Мариан. За какво да цапам тоалетната? По-добре в някоя задна уличка. Пък и на чист въздух. Чистият въздух може да помогне. Може да ме накара да се почувствам по-добре.
Вратата се отвори докрай и се трясна във външната стена. Мариан залитна навън. Въздухът наистина бе хубав. Не че й мина. Болката продължаваше. Но усети приятен хлад по лицето си.
И точно тогава видя микробуса.
Бял, с тъмни стъкла. Двете задни врати зееха — уста, готови да я погълнат цяла. А до тях стоеше човекът с буйния мустак, който подхвана Мариан и я блъсна навътре.
Мариан направи опит да се опъне, но нямаше полза.
Мустакът я хвърли в буса, сякаш бе чувал с картофи. Приземи се на пода с глух удар. Той се вмъкна, затвори вратите и се изправи над нея. Мариан се сви в позата на зародиш. Стомахът още я болеше, но страхът надделяваше.
Мъжът отлепи мустака и й се усмихна. Микробусът потегли. Изглежда на волана бе Сламенокоска.
— Здравей, Мариан — каза онзи.
Не можеше нито да мръдне, нито да диша. Той приседна до нея, изтегли ръката си назад и я трясна с юмрук в корема.
Колкото и силна да беше болката й дотогава, сега прие ново измерение.
— Къде е записът? — попита онзи.
След което се зае наистина да я измъчва.
Първа глава
— Сигурни ли сте, че точно това искате да направите?
Понякога падаш на бегом в пропаст. Сякаш си в мултфилмче на „Луни тюнз“, където Уили Койота спринтира с всичка сила и краката му продължават да се движат бясно дори след като е минал ръба на скалата, а той спира, поглежда надолу и му става ясно, че ще падне, но нищо не може да стори.
Друг път — в повечето случаи всъщност — нещата не са толкова ясни. Тъмно е, приближаваш се бавно към ръба, понеже не си сигурен в посоката. Опипваш пътя с крака, но продължаваш да се движиш на сляпо. Не осъзнаваш колко близо си до ръба, как меката почва може да поддаде всеки миг, как трябва само лекичко да се подхлъзнеш, за да полетиш надолу в мрака.
Именно тогава Майк осъзна, че двамата с Тиа са на ръба — когато онзи изперкан инсталатор на софтуер с коса като мише гнездо, с безмускулестите и изпонататуирани ръце и мръсните неизрязани нокти ги изгледа и им зададе проклетия въпрос с тон, който бе прекалено заплашителен за възрастта му: