— Хубав пълнеж на пуловера.
Всичко започна оттам.
Моу си имаше теория, че всички жени се пускат или на Майк, или — да кажем — на него. За Моу бяха онези, които си падаха по лоши момчета, а за Майк — момичетата, които в бебешки сините му очи съзираха домашно огнище. Та през третата третина, когато „Дартмът“ водеше с няколко гола, Моу предизвика сбиване и яко намлати един от „Йеил“. Докато го тряскаше с юмруци, обърна се и намигна на Тиа, да й види реакцията.
Реферите ги разтърваха. На път към наказателната скамейка Моу се приведе към Майк и му рече:
— Твоя е.
Пророчески думи. След мача се срещнаха на едно парти. Тиа бе дошла с някакъв абсолвент, но той не я привличаше. Говориха за миналото си. От самото начало Майк й каза, че е решил да стане лекар, а тя го попита кога за пръв път е разбрал това.
— Май винаги съм го знаел — отвърна той.
Тиа обаче отказваше да приеме такъв отговор. Започна да рови упорито — в типичен неин стил, както му предстоеше скоро да научи. В крайна сметка той изненада и себе си, като й разказа как, докато бил болнаво дете, докторите станали герои в очите му. Тя го слушаше, както никой друг не го бе слушал дотогава, пък и след това. Не започнаха, а но скоро се втурнаха във връзката си. Хранеха се заедно в столовата. Нощем учеха заедно. Майк идваше при нея в библиотеката с вино и свещи.
— Имаш ли нещо против да прочета какво ми пише все пак? — попита Майк.
— Абсолютна досада е.
— Кажи го и ще ти олекне, Моу. Не се притеснявай.
— Щеше ли да ти праща текстове, ако беше на черква, например?
— Тиа ли? Като нищо.
— Хубаво, чети си го. После й пиши, че отиваме на бар с мацки с огромни цици.
— Окей, щом искаш, непременно ще й го пиша. Майк натисна клавиша и прочете съобщението й:
ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ. ОТКРИХ НЕЩО В КОМПЮТЪРНИЯ ДОКЛАД. ПРИБИРАЙ СЕ ВЕДНАГА.
Моу забеляза, че лицето на приятеля му се промени.
— Какво има?
— А, нищо.
— Добре, значи отиваме в бара с циците.
— Изобщо не съм се съгласявал да ходя на бар с цици тази вечер.
— Ти да не си от ония женчовци, дето предпочитат да му викат „клуб за джентълмени“?
— Както и да е, не мога.
— Вика те да се прибираш ли?
— Имаме си проблем.
— Какъв?
На Моу думата „лично“ му бе непозната.
— С Адам — отвърна Майк.
— С моя кръщелник? Какво?
— Не ти е кръщелник.
А Моу не му бе кръстник, защото Тиа не се бе съгласила. Това обаче не пречеше на Моу да си въобразява. На кръщенето Моу действително бе минал напред и застанал до брата на Тиа, истинския кръстник. Моу го беше убил с поглед. А братът на Тиа не каза и дума.
— Та какъв е проблемът?
— Още не знам.
— Тиа го обгражда с прекалено много грижи. Нали знаеш.
Майк мълчеше, но накрая промълви:
— Адам напусна хокейния отбор.
— Не думай! — Моу го изгледа с такъв ужас, сякаш Майк бе съобщил, че синът му боготвори сатаната или се сношава с животни.
Майк разхлаби връзките и събу кънките.
— И защо си траеш досега? — запита Моу.
Майк се пресегна за предпазителите на кънките. Откачи нагръдника. Няколко души минаха и се сбогуваха с него. Повечето гледаха да заобикалят Моу, дори и извън ледената площадка.
— Аз те докарах тук — каза Моу.
— Е, и?
— Твоята кола остана в болницата. Ще загубим време, ако те върна дотам. Ще те закарам направо у вас.
— Не е удобно.
— Толкова по-зле за теб. Искам да видя кръщелника си. И да разбера къде, по дяволите, сте объркали нещата.
Трета глава
Когато Моу сви по тяхната улица, Майк видя съседката им Сюзън Лоримън. Правеше се, че чопли нещо из двора — плеви или сади, или нещо от сорта, — но на Майк тези номера не минаваха. Свърнаха по алеята към гаража. Моу изгледа коленичилата съседка.
— Мале, какво дупе!
— Май и мъжът й е на същото мнение.
Сюзън Лоримън се изправи. Моу продължаваше да я наблюдава.
— Да, ама мъжът й е гъз.
— Какво те кара да мислиш така?
— Ония коли — посочи Моу с брадата си.
На алеята към гаража им бе паркиран мачо-автомобилът му — червен корвет с форсиран двигател. Другата му кола бе гарвановочерно БМВ 550, а Сюзън караше сив додж комби.
— Какво им е?
— Негови ли са?
— Да.
— Познавам едно маце — рече Моу. — Най-страхотното гадже, което си виждал. Хиспаник ли е, латино ли е, не мога точно да ти кажа. Участваше в мачове по професионална борба под името Покахонтас — абе, от ония секси парчета, дето ги пускаха навремето сутрин по единайсети канал?
— Сещам се.
— Та тая Покахонтас си имаше специален номер. Щом някой от тия типове се приближал с мачо-колата си, надуел двигателя и се мъчел да я убие с поглед, знаеш ли к’во му викала?