— Не ти ли стигна? Никога ли не си напълно задоволен?
— Не и когато ти си в леглото ми.
Премествайки се леко, той обгърна свитото й тяло. Кейси изстена смутено, усетила новата му възбуда.
— Не! — протестира тя объркана.
Енергичността му беше невероятна.
— Да, любов моя — отвърна дрезгаво Деър.
И преди тя да разбере какво става, той я сграбчи през талията и я вдигна, за да го възседне. Плъзна се с лекота в нея и още веднъж тя се изгуби в магията, в която той хвърляше сетивата й.
Мракът започна да се спуска над земята като сиви кълбета от мъгла, когато Деър най-накрая си тръгна.
— Ще се върна — обеща той. — Стягай вече багажа.
Смяташе да не й казва в кой ден точно ще тръгнат, защото в това си настроение тя най-вероятно щеше да се възпротиви. Още не я беше убедил, че не се интересува от Лидия. Толкова много неща се изправяха против тях, че Деър сериозно започна да обмисля отвличане, за да качи Кейси на борда на „Марта“.
— Как смее този арогантен човек да идва тук, да се люби с мене и да раздава заповеди! — беснееше Кейси, докато краката й я носеха напред-назад из стаята.
Колко пъти беше доказвал, че не може да му се вярва. Но тя щеше да му покаже, че няма да се подчини на оскърбителните му изисквания. Искаше й се да вярва, че той обича само нея, но се страхуваше, че отново може да я предаде. Трябваше да има някакъв начин да изпита любовта му. Някакъв начин да уталожи веднъж завинаги огромните си съмнения. Ако ще живеят заедно, трябваше да е защото тя го иска, не защото Деър го налага.
Той искаше сина си, това беше очевидно. И му харесваше да се люби с нея. Както и с други жени, изфуча тя презрително. Е, сега щеше да му покаже. Щеше да вземе сина си и… и какво? Отговорът проблесна като светкавица в ума й.
— Почакай, Деър Пенрод — изрече тя предупредително. — Ще научиш, че Кейси О’Кейн Стенли знае какво да прави. Достатъчно дълго нещата ставаха по твоему.
25
На следващата сутрин Кейси стана рано, нахрани Брендън и излезе от къщата, облечена в скромна сива рокля и боне, чиято широка периферия скриваше отчасти лицето и ярките й къдрици. Заради голямото разстояние, което трябваше да измине, тя нае файтон, който да я откара до пристанището. Когато стигна там, накъдето се беше запътила, помоли кочияша да я изчака, стисна решително устни и слезе от файтона, за да се смеси с тълпата в оживеното пристанище.
Гледки, звуци и миризми, екзотични и непоносими, я връхлетяха от всички страни. Лепкавият аромат на сол се смесваше със сладостта на подправките, но острата миризма на животните, товарени на корабите, я накара да набърчи нос. Толкова много кораби, помисли тя, объркана за момент. Надяваше се онзи, който й трябва, да е закотвен някъде наблизо или, ако имаше късмет; да е взел на борда си необходимия товар и да е готов за отплаване.
Осъзнавайки, че привлича вниманието на околните, Кейси се огледа наоколо, търсейки някой моряк, който да може да отговори на въпросите й. Знаеше, че само видът й на дама я спасява от вулгарните забележки, подхвърляни след пристанищните курви, които упражняваха занаята си в този ранен час. Тя искаше да си свърши работата и да се махне от тук колкото може по-бързо.
Морякът, когото избра, за да му зададе въпроса си, беше добре избръснат, по-спретнат от повечето други и доста по-млад. Ярките му сини очи отправяха неизречен въпрос, докато чакаше Кейси да заговори. Когато тя отвори уста, той изведнъж попадна под властта на мелодичния й глас и красивото й лице. Щом чу желанието й, широко се ухили, доволен, че може да услужи на такава красива дама.
— Има един кораб в пристанището, госпожо, дето ще отплава за Австралия. Казва се „Марта“. Ей там, сега го товарят. — И момъкът посочи един здрав тримачтов съд, който се поклащаше върху леките вълни. Името „Марта“ беше написано с едри букви. — Това е капитанът, дето стои на кея и наблюдава товаренето. Ако „Марта“ не ви харесва, сигурно друг кораб ще замине натам след една-две седмици.
— „Марта“ ми изглежда добър кораб — каза Кейси — и ако капитанът приема пътници, ще пътувам с него.
Благодари с кимване и полека се запъти покрай бъчвите и сандъците към мястото, където докерите товареха на кораба всякакви стоки.
С разтуптяно сърце тя се приближи към капитана на „Марта“, внезапно усъмнявайки се дали постъпва правилно. Но мисълта за Деър я накара да повярва, че е права. Ако той наистина я обичаше, щеше да я последва в Нов Южен Уелс. Разбира се, когато узнаеше, че я няма, можеше да реши, че харесва развлеченията, предлагани от Лондон, и да остане да им се наслаждава… както и на прелестите на Лидия. Ако заминаването й го заставеше да мисли за нея като за любима, а не просто някакво притежание, струваше си да рискува.