— Повярвай ми, Деър. Имам предчувствие за това момиче. Нещата не винаги са такива, каквито ни изглеждат. Погледни приятеля си Робин. Беше осъден и депортиран за толкова дребно престъпление, че бе смешно. И при това в онзи момент е бил съвсем младо момче.
— Престъплението на Робин не беше убийство. Момичето призна, че е убило човек. Какви още доказателства са ти необходими?
— Не съм знаел, че съдиш хората така сурово, Деър — укори го троснато баща му. — По принцип се въздържаш от прибързани заключения. Какво те притеснява у Кейси?
Тя трепна под хладния, оценяващ поглед на Деър, но не отстъпи. Да не би този мъж да си мисли, че е самият господ бог, че да я съди така строго? Не беше по-различен от останалите, които отказваха да й повярват. Но по-възрастният мъж, баща му, някак си й се струваше различен. А беше ли? Беше ли това, за което се представяше, или напротив, беше същият като съдията, който я искаше за долните си цели?
— Аз… имам ужасното чувство, че ще сбъркаме — заекна Деър, не можейки да обясни неприязънта си спрямо Кейси.
— Времето ще покаже — отговори Рой. Обърна се към Кейси и нареди: — Върви се измий, момиче. Скоро ще тръгваме. Кажи на Марта да си събере нещата. Аз се казвам Рой Пенрод, а това е синът ми Деър. Имаме ферма близо до Парамата, на река Хоксбъри. Надявам се там да ти бъде добре.
— Всичко ще е по-добро от тук, господин Пенрод — махна благодарно с ръка Кейси. — Няма да ви разочаровам, господине. Не съм курва. Няма да съжалявате, че сте ме взели на работа.
После тя се обърна и изчезна сред вихър от развети дрипави поли и пръски кал, хвърляйки сърдит поглед към Деър през тясното си рамо.
Макар че Кейси беше достатъчно жена, за да забележи, че Деър Пенрод е потресаващо хубав, не й убягна и това, че е доста опасен, със студени и безгрижни маниери, които едновременно я плашеха и привличаха. Тези негови стоманеносиви очи се забиваха безмилостно в нея, прониквайки през защитната броня, разкривайки всичките й несъвършенства. Слава на бога, че трябваше да отговаря пред бащата, а не пред сина, защото в сърцето на Деър Пенрод сигурно нямаше и капчица милосърдие.
Присвил замислено сивите си очи, Деър наблюдаваше как Кейси се отдалечава, забелязвайки грациозното полюшване на тялото и гордо вдигнатата глава, въпреки мръсотията, покриваща цялата й фигура от горе до долу. Внезапно една тъмна мисъл влезе в ума му — мисъл, която не можеше да прогони, колкото и да се опитваше. Баща му май искаше да… Когато мисълта го завладя, той не можа да сдържи бързия си език.
— Татко, за какво точно ти е притрябвала Кейси? Нали не… не смяташ да спиш с нея?
Идеята беше толкова комична, че Рой избухна в смях. Но не за дълго. Само докато гневът смени веселостта.
— Ако не беше мой син, Деър, щях да те набия заради тази ти забележка. Това, което изпитвам към Кейси, е състрадание и жалост. Ти много ме обиди.
— Прощавай, татко — извини се плахо Деър. — Не знам какво ми стана да допусна такова нещо. Просто не ти е присъщо да действаш така… така неразумно.
— А на тебе не ти е присъщо да се инатиш така без никакво основание — възрази Рой.
— Не смяташ ли, че убийството е достатъчно основание?
Рой се вгледа замислено в лицето на сина си, питайки се как така едно младо момиче беше успяло да предизвика у сина му такава реакция, каквато изобщо не подхождаше на неговия характер. Грешеше ли относно Кейси О’Кейн? Прав ли беше Деър да предполага, че момичето ще предизвика катастрофа в дома му? Или Кейси беше в душата му докоснала чувствителна струна, чието съществуване Деър отказваше да признае? Така или иначе, Рой беше сигурен, че домът му след този ден няма да бъде същият. Прав или не, той беше взел решение и каквото и да се случеше, щеше да го приеме.
2
Утъпканият път, водещ към Парамата беше неравен, горещината беше почти непоносима, а биволът, който теглеше фургона, вървеше толкова бавно, че Кейси би могла да ходи по-бързо от него. Единствените коли в колонията принадлежаха на губернатора и висшите офицери като полковник Джонстън, командващ Корпуса на рома. Дори конете бяха рядкост, но Деър Пенрод някак си беше успял да осигури един за себе си и го яздеше така, сякаш се беше сраснал със седлото.
След като изми калта, която покриваше кожата й, Кейси нямаше време да изпере единствената си дреха, затова бе принудена да я облече, за да отпътува към новия си дом. Оскъдните й принадлежности включваха една четка за коса и един медальон, който носеше на шията си и който някога бе принадлежал на майка й. Марта пътуваше също толкова скромно, с изключение на това, че дрехите й бяха сравнително чисти.