Реймънд Чандлър
Дръзко убийство
1
Портиерът на хотел „Килмарнок“ беше като върлина. Носеше светлосиня униформа и бели ръкавици, в които ръцете му изглеждаха направо огромни. Отвори вратата на жълтото такси с нежността, с която стара мома гали котката си.
Джон Далмас излезе и се обърна към червенокосия шофьор:
— Най-добре ме чакай зад ъгъла, Джоуи.
Шофьорът кимна, забучи още по-навътре клечката за зъби, пъхната в края на устата му, и изкусно обърна таксито, като го отдалечи от бялата линия край бордюра. Далмас прекоси огрения от слънцето тротоар и влезе в просторното прохладно фоайе на хотела. Килимите бяха дебели и заглушаваха стъпките. Пиколата стояха прави със скръстени ръце, а двамата служители зад мраморния плот на рецепцията гледаха строго.
Далмас тръгна направо към асансьорите. Влезе в облицованата с ламперия кабина и нареди:
— На последния етаж, моля.
Фоайето на надстроения етаж беше малко и тихо. И на трите стени имаше врати. Далмас застана пред едната и позвъни.
Дерек Уолдън се показа на прага. Изглеждаше четирийсет и пет годишен или малко по-възрастен, с доста побеляла коса и мъжествено, съсипано от алкохола лице с торбички под очите. Беше облечен в домашен халат с монограм и в ръката си държеше чаша с уиски. Личеше, че е пил.
— А, ти ли си, Далмас. Влизай — посрещна го навъсено с удебелен глас.
После се обърна и като остави вратата отворена, влезе навътре. Далмас затвори зад себе си и го последва в просторна стая с висок таван и балкон. Стената отляво бе с двойни стъклени врати, от които се излизаше на дълга тераса.
Дерек Уолдън седна до стената на стол, тапициран с материя в кафяво и златисто, и опъна краката си върху табуретката отпред. Разклати питието, като гледаше в чашата.
— Какво става? — попита.
Далмас го наблюдаваше мрачно. След малко отвърна:
— Отбих се само да ти кажа, че повече няма да се занимавам с твоя случай.
Уолдън отпи от чашата и я остави в края на масата. Сетне потърси с ръка цигарата, пъхна я в устата си, но забрави да я запали.
— Така ли? — измърмори безразлично.
Далмас се обърна с гръб и застана до една от стъклените врати, която беше отворена. Вятърът си играеше с брезентовия навес над терасата. Шумът от автомобилите по булеварда едва достигаше дотук.
— Разследването е в задънена улица — каза Далмас през рамо. — Само ти си наясно защо са те изнудвали. Аз откъде да знам. В „Еклипс филмс“ се безпокоят, защото от филма ти печелят добри пари.
— Да вървят по дяволите в „Еклипс филмс“! — рече Уолдън почти шепнешком. Далмас поклати недоволно глава и се обърна.
— Да, но аз не мога да кажа така. Те губят, ако се забъркаш в някоя каша, с която рекламните агенти не могат да се справят. Нае ме, защото са те помолили. Напразно си хабих времето. Пет пари не струва твоята помощ.
— Сам се оправям — сопна се Уолдън. — И в никаква каша не съм се забърквал. Ще преценя кога да купя нещо, което наистина си струва да се купи… А това, което ти трябва да правиш, е да накараш ония от „Еклипс филмс“ да повярват, че положението е в ръцете ни. Сега ясно ли ти е?
Далмас се приближи с няколко крачки, застана до масата и се опря с ръка на нея. Пепелникът отгоре беше пълен с фасове със следи от тъмно червило. Той ги погледна разсеяно и каза студено:
— Това не ми беше изяснено, Уолдън.
— Мислех те за достатъчно умен, за да схванеш как стоят нещата — подхвърли Уолдън саркастично. После се наведе и си сипа още уиски. — Ще пиеш ли?
— Не, благодаря — отвърна Далмас.
Уолдън се сети за незапалената цигара в устата си, хвърли я на пода и отпи от чашата.
— Какво искаш, по дяволите? — изсумтя той. — Частен детектив си и ти се плаща, за да направиш няколко хода, които нищо не значат. Чиста работа, що се отнася до последствията за теб.
— Това пък е друга щуротия, без която спокойно мога да мина — възрази Далмас.
Уолдън махна сърдито с ръка. Очите му блестяха. Ъгълчетата на устните му се дръпнаха надолу и лицето му се навъси. Избягваше погледа на Далмас.
— Не съм против теб — обясни Далмас, — но и ни кога не съм бил за теб. Изобщо не си човек, когото ще подкрепя. Ако беше играл почтено, щях да направя всичко възможно. Все пак ще свърша работата, но не заради теб. Не ми трябват парите ти и спокойно можеш да ме освободиш от опашката, дето се влачи подире ми.
Уолдън свали краката си на пода. Внимателно постави чашата в края на масата. Цялото изражение на лицето му се промени.
— Опашка ли?… Не разбирам за какво говориш — извика и преглътна. — Не съм нареждал да те следят.
Далмас го погледна изпитателно и кимна.