Тези събития тегнеха угнетяващо на съзнанието на Елизабет, докато една вечер тя най-после отстъпи пред настоятелните молби на Силия Монтегю да се отбие у тях на партия карти. Нямаше настроение за развлечения, не знаеше кога сестра й Джейн може да има нужда от нея, а и нещо повече, беше сигурна, че се е простудила. Но мисис Монтегю не искаше да чуе никакви оправдания. Вечерта бе приятно топла, не би могла да подейства зле дори на болен човек. Какво може да повдигне най-добре настроението от една тиха вечер всред скъпи приятели? Пред тези увещания на Елизабет й оставаше единствено да приеме поканата.
Когато видя пред вратата на Монтегю Хол дългата редица от карета, сред които и тази на сър Джефри Портланд, тя се изненада, без ни най-малко да се подразни. Двамата със сър Джефри без да си разменят и дума, бяха стигнали през последните седмици до необичайно, но приемливо със своята изрядност споразумение: всеки от тях се стараеше да остава доколкото е възможно по-кратко време в компанията, в която се намираше другият, а когато срещата им очи в очи бе неизбежна, се държаха един към друг хладно, за най-голямо удоволствие на изтънченото общество. Елизабет предполагаше, че партньорът й в това споразумение най-вероятно не подозираше за нейното посещение тази вечер. Наред с всичките си качества той не беше небрежен и сегашният му пропуск я разочарова.
Монтегю Хол бе ярко осветен и препълнен с гости. Елизабет, на която й бе предложено да прекара една тиха вечер, удивено се изкачи по стълбите. На вратата портиерът обяви за пристигането й и тя поздрави домакинята с цялата любезност, на която бе способна в този миг. В залата бе нетърпимо горещо, лицата с приятелски изражения — малко. Поброди известно време между насъбралите се групички, каза, каквото трябваше и поне се успокои, че може така да прекара цялата вечер без да се натъкне на своя враг.
В гостната бяха разположени няколко игрални маси за карти и след като удовлетвори изискването на добрия тон за задължителните срещи на вечерта, тя тръгна към тях с надеждата да изтръгне малко развлечение край масата за залагания. Но още на вратата се отдръпна бързо. Сър Джефри, за щастие с гръб към нея, седеше на най-близката маса и речта му бе приковала вниманието на цялата компания. Елизабет щеше да си тръгне незабавно, но напиращата зад нея група влизащи я задържа. Независимо дали й харесваше или не, трябваше да изслуша противника си.
— Признавам си — твърдеше джентълменът, — че би ми се искало ситуацията да е по-различна. Но тъй като не е възможно да настъпи промяна, аз трябва да се държа доколкото мога на разстояние. Не мога с ясно съзнание да простя факта, че толкова благородното име на моите млади приятели е опетнено.
Не можеше и да става въпрос кого или какво има той предвид. Елизабет, след като хвърли поглед наоколо в безмълвна агония, съзря върху себе си насмешливия поглед на лейди Стантън. Прекалено смазана дори да се разплаче, тя се сбогува и си тръгна.
Не разказа на никого за случая, но продължи да страда. Единственото й утешение в Пембърли през този период дойде от съвсем неочакван човек, от мистър Джеймс Лий-Купър. След като му се довери преди известно време и той усети колко дълбоко е нейното страдание по семейството й, тревогата му за нея не се стопи. Напротив, неговата загриженост изглеждаше още по-голяма.
— Мъчно ми е да видя, мадам — започна той разговора си с нея на следващата сутрин, — че обикновено доброто ви настроение продължава да е помрачено. Няма ли сила поне новородената ви племенница да го подобри?
— Не изцяло — отговори Елизабет, усмихвайки се против волята си. — Тя може и да е най-прекрасното дете… не, тя без съмнение е най-прекрасното дете… но (не изпускайте и дума за това пред сестра ми или зет ми), дори нейните усмивки не са в състояние да накарат съседите да млъкнат.
— О, скъпа госпожо, моля ви, успокойте се. Ако можехте да видите в каква унизителна светлина се разкриват нашите най-прочути фамилии пред погледа на един скромен архитект, колко по-малко внимание щяхте да обръщате на тяхното неодобрение. Самата лейди Стантън, в чийто дом проектирах тавана преди няколко години, ми даде възможност да разбера с колко такт трябва да действам, за да отклоня чудатите й идеи. Това изящно творение, например — посочи той портрета на Джорджиана Дарси над камината, — тя би окачила в някой тъмен ъгъл, а на негово място би поставила своя любим кон, както е изрисуван от мистър Стабс, чиито платна, според нейната преценка, са ненадминати. А какъв портрет е този! По какъв неповторим начин е уловил сър Хенри Рийбърн сиянието в очите на мис Дарси.