— Не дотолкова, надявам се, та да изостави нас и Пембърли преди да го промени напълно според нашия вкус. Не се опасявам, че тези нови похвали могат да го направят надменен, той вече е успял да стане такъв. Братко, даваш ли ми съгласието си да взема файтона?
Така двете дами потеглиха към Джермин Стрийт, за да потърсят своята стара приятелка. Пътят до дома й не бе дълъг, но улиците бяха така задръстени от амбулантни търговци и минувачи, че бяха станали непроходими пеша. Най-после в края на една лъкатушеща малка уличка те намериха търсения дом. Неговото нескопосно разположение и бедняшкия му вид ги натъжиха.
Когато си тръгнаха, след като успокоиха доколкото можаха старата учителка, Джорджиана слезе опечалена по тясното стълбище, покъртена от нерадостната съдба на своята приятелка. И още — в нея, под влиянието на току-що видяната тъжна гледка, бе пораснала решимостта да облекчава страданията на другите хора, доколкото това бе по силите й и да преценява по-правилно своите дребни несгоди.
Щом стигнаха до улицата, двете дами с учудване откриха, че тя е задръстена от добре облечени джентълмени, които излизаха от съседния клуб и подвикваха един на друг кой колко е спечелил от нощните залагания на туист и макао. Наложи се за няколко минути да се скрият под навеса на един от близките домове.
Най-после тълпата се разпръсна и те бяха готови да потеглят, но намерението им отново бе осуетено от появата на една позната фигура. На ъгъла на улицата застана джентълмен в моряшка униформа, той като че ли очакваше някого. Джорджиана се дръпна назад слисана. Не можеше да бъде никой друг, освен капитан Томас Хейууд.
Изненадата на капитана от срещата им бе още по-голяма. Лицето му изведнъж промени цвета си, чертите на лицето му се изкривиха от тревога:
— Мис Джорджиана Дарси, не вярвам на очите си — извика той, но бързо се окопити и добави с по-спокоен глас: — Колко странно… макар и много приятно… да ви видя тук в тази част на града. Аз самият рядко се появявам тук. Това е, осмелявам се да кажа, далечен призив, далеч от Бонд Стрийт и Гросвенър Скуеър. Какво за бога е могло да ви доведе в такъв скверен квартал?
Капитанът склони с такава нежна загриженост глава към нея, че тя съвсем забрави да се учуди какви дела решава тук самият той.
— Уви, нищо добро — отговори Джорджиана. — Дойдох да навестя бившата си учителка, съсипана от болести и беди. Вдъхнах й още малко желание за живот, но се опасявам — въздъхна тя, — че дните й на земята вече са преброени.
— Вашето нежно сърце ви прави чест. Много са онези, които не ги е грижа изобщо — но изведнъж лицето му отново промени цвета си и той заговори бързо: — Скъпа мис Дарси, не пренебрегвате ли себе си от многото грижи за останалите? Вие сте бледа за съжаление. Позволете ми незабавно да ви изведа от това място в Грийн парк. Кестените през този сезон са необикновено красиви. Хайде, няма да приема отказ, тръгваме заедно още сега.
Той хвана ръката й и тримата се упътиха към парка с крачка, която за един по-малко възпитан джентълмен тя би приела като необичайно забързана. Кестените, както каза капитанът, бяха цъфнали, слънцето сияеше в цветовете им. Когато Джермин стрийт остана далеч зад гърба им, офицерът забави крачките си и се впусна въодушевено да реди празни приказки:
— Забелязва ли сте някога, мис Дарси, как музиката, обикновено така завладяваща дори и най-закоравелите сърца, има освен това едно по-малко благотворно качество — тя кара някои хора да се превземат. Например по време на онази хубава вечер, когато вашият брат ни събра за концерта на Гросвенър скуеър, вие бяхте погълната от чудесната музика. Докато останалите бяха заети да дават вид, че са покъртени от нея — с възторжен поглед и притворени от екстаз очи. Човек би трябвало д се зачуди дали са чули и една нота.
Джорджиана, като разпозна в така направеното описание държанието на Каролайн Бингли, се развесели.
— Съвсем вярно — отговори тя игриво, — а вие, сър, така бяхте потопен в музиката, че не забелязахте нищо. Хайде, аз ви предизвиквам да ми кажете кои творби бяха изпълнени.
Капитанът се усмихна, компанията не спираше хода си, а двамата разговаряха така оживено, с такова взаимно удовлетворение, че Джорджиана си помисли какво ли още би казал нейният ухажор, ако мис Анзли не беше с тях. Скоро стигнаха до входната арка на парка, където на кочияша му бе наредено да ги чака.
Но до самия портал капитанът сепнат сграбчи ръката на Джорджиана и се опита да я дръпне бързо настрана. Вече беше късно — пред тях стоеше лейтенант Джордж Уикъм. Шокът се оказа твърде силен и непоносим за Джорджиана, побиха я тръпки. Да попадне на него отново, още повече — така неочаквано дори в Лондон… Нямаше ли да има край на нейните мъки, причинени от този човек?