Но последните й думи развалиха настроението на нейния събеседник.
— Похвалата на добрия капитан много ме учудва — дойде и студеният му отговор. — Спомням си много добре неговите въодушевени съвети за Пембърли. Какво би могъл да измисли такъв наблюдател като него, за да се възхищава от една градина, която е толкова известна, колкото би бил един слонски ров?
Мистър Лий-Купър имаше рядък талант в началото на техните разговори да подкупва Джорджиана със своята изисканост, а после да я ядосва. Успяваше да го постигне почти при всяка тяхна среща. Тя съвсем бе забравила неговата гениалност в това отношение и тъкмо се бе замислила точно за него, когато в стаята влезе брат й и двамата джентълмени напуснаха дома.
Но Джорджиана нямаше никакво намерение да обръща внимание на настроенията на мистър Лий-Купър. Очакваше я много по-щастливо занимание — да сподели новините със снаха си Елизабет. Без да се бави повече тя се върна в стаята си и се зае с писмото.
Моя скъпа сестро,
Твоето писмо, което пристигна вчера, бе оценено по достойнство. Много се изненадах като разбрах, че Кити е решила да удължи престоя си в Кент, особено имайки предвид колко малко е селото, а аз я познавам като дама, която се радва на забавленията на светското общество. Затова още по-похвални са нейните посещения в бедняшките домове, които ти ми описа. Не си спомням до сега да е била такава загрижена благодетелка. Радвам се да чуя за доброто здраве на малката Лизи.
Елизабет, имам много неща да ти казвам. Макар и да си признавам, че дълго време поддържах пред теб решението си никога отново да не се поддавам на сърдечните си увлечения, тази клетва, скъпа сестро, е…
Но точно в този миг на вратата се появи мисис Барбър, за да съобщи, че са пристигнали посетители и Джорджиана трябваше да прекъсне писмото си.
В гостната я очакваха мисис и мистър Хърст, господинът седеше, а госпожата крачеше из стаята явно разочарована, че стопанинът на къщата го няма и край нея не е останал никой, който да й се възхищава, освен съпругът й. Осанката и видът на Луиза Хърст винаги бяха впечатляващи, благодарение на красивата й фигура и доброто настроение. А днес тя бе поразителна. Държанието й бе така жизнено и самодоволно и лицето й така свежо, че ако денят бе малко по-мрачен, тя би минала за една много млада жена.
— Мис Дарси — полетя възгласа й към младата стопанка, за която часът на посещението им бе съвсем неподходящ, за да им обърне внимание. — Какви новини носим да знаете! Едва ли ще повярвате. Не, не, в никакъв случай няма да повярвате, сигурна съм. Ще повярва ли, любов моя? — едва погледна тя към мъжа си. И все пак трябва да я чуете цялата и то веднага!
Джорджиана, която доста неохотно изостави писмото си, все пак усети, че вниманието й се изостри. И след като позвъни да им донесат незабавно чай, на свой ред се въодушеви:
— За бога, моля ви, кажете ми какво се е случило толкова! Надявам се нищо лошо?
— Лошо! О, богове, не! Едва ли може да има по-радостна новина за моята сестра Каролайн и за онези, които държат на нейното щастие толкова много, колкото и на своето. Скъпа, мис Дарси, моята сестра се омъжва.
— Мис Бингли… да се омъжва? — сепна се Джорджиана. — Моля, да ми простите откровения тон, мисис Хърст, но не знаех тя да има сериозни намерения към някого.
— О, наистина ли? Колко странно, имайки предвид, че той я следваше навсякъде от много седмици. Но трябва да се съгласите, мис Дарси, че той е хубав мъж. Знаем, че неговото семейството и връзките им са безупречни, състоянието му, както ни бе дадено да разберем, никак не е малко, поведението му е приятно, умът — превъзходен, а зъбите му са равни като бисери. Не е ли така, любов моя? Смея да кажа — отбеляза тя със задоволство, че моята сестра и капитанът ще бъдат красива двойка, поне до времето, когато морският въздух превърне чудесния му тен в тъмен махагон.
Какво изпита Джорджиана в този момент? Смайването й бе прекалено болезнено, за да си го представи човек, а страданието й — прекалено дълбоко, за да го изпита. Можеше ли този, за когото тя говореше, да бъде той?
— Простете ми, мис Хърст — проговори тя след кратко мълчание, — в такъв случай този млад мъж е на морската служба.
— Същият онзи капитан Хейууд — съгласи се мисис Хърст. — Чудя се как не сте забелязали, след като той така дръзко я последва чак до Лондон. Но колко ли ще се смеете като ви разкажа как стана всичко? Това се случи в пет часа вчера следобед… Или беше шест, мистър Хърст? Не, в пет часа, понеже вие тъкмо бяхте излезли за залаганията, които се оказа, че са назначени за късен час и се бяхте ядосали на мистър Дарлингтън, заради това, че се забави с онези досадни приказки за болестите по растенията в Уилтшър. Човек би си помислил, че селяните почти не могат да се грижат за себе си. Е, исках да кажа, че беше пет, когато изведнъж се чу такъв тропот по вратата, че аз си рекох да не би Лондон да е обзет от пламъци или да не би мисис Партридж да е разляла върху най-новата ми рокля мастило, както тя направи с роклята на лейди Синклер и нищо не можа да я спаси… Нейно благородие я бе обличала само веднъж, и то, за да посети майка си. И така, кой друг, мислите, би могъл да дойде, освен капитан Х. Тича той през хола… без дори да чака да съобщят за него… и — направо нагоре по стълбището към гостната, където Каролайн бродира, с вплетени в косите й розови панделки. Точно тях аз не обичам особено, но те са любимите й и както сигурно знаете, никой не може да каже на Каролайн, че никъде вече не се носят панделки. Та през това време аз си гледам моята работа в другата гостна… междинната врата не се затваря плътно, макар че непрекъснато говорим да я ремонтираме, а техният разговор, между другото, се води на такъв висок глас, човек би казал дори, че е шумен, че аз не можех да не чуя.