Да посъкратя малко — нашият галантен капитан изрази бурно любовта си. Вие познавате, мис Дарси, езика на страстта. Тя била най-скъпото създание за него, най-красивата, най-добрата. Той се измъчвал, той се опропастявал, той не можел повече да живее без нея. Възможно ли е тя, би ли приела тя да стане негова жена?
Коя млада жена би устояла на такива ласкателства? В никакъв случай не и моята сестра. Право да си кажа, тя дори не се опита. Човек би си помислил, че в Академията са я обучавали на по-добри обноски. Аз например съм ходила в селско училище, но накарах мистър Хърст едва ли не да умира от мъка по мен шест месеца преди да омекна, нали така любов моя. И бих направила така и сега, тъй като финесът, както бях възпитавана, е ценен не по-малко. Но Каролайн… с цялото си превъзходство в образованието… „О-о-о“ — каза на първата секунда тя и след това направо се съгласи — „да“.
О, мис Дарси, да знаете как повлия нейният прибързан отговор на ухажора й. Капитан Х. изпадна кажи-речи в лудост. Той не можел да издържа повече, тя трябва да бъде негова незабавно, неговият близък приятел е свещеник в Шотландия… той ще я заведе там още тази нощ и те ще се слеят в едно. Аз, например, бих сметнала за срамно да се съглася на такова предложение, на толкова необичайна привързаност и никакво венчално було. Но тя отново каза „О-о-о“, а после „да“.
Господи, колко се смях, когато Каролайн и аз си пожелахме лека нощ. А по-късно я чух да се измъква от къщата, на пръсти, изплашена, според мен, че може да се сблъска на вратата с мистър Хърст, който се връща от залаганията.
Но тя имаше късмет, тъй като мъжът ми не се върна до първи петли, нали, любов моя? И най-доброто от всичко е, че тя сигурно вече е омъжена жена. Помислете си само, мис Дарси, толкова години да е в Академията и накрая да се омъжи без венчално було. Докато за моето се говори цял сезон… в някои райони на Йоркшир и досега се говори. Но, както каза мистър Хърст, когато му разказах всичко, след завръщането му: „Твоята сестра, любов моя, стигна и надмина възрастта си за женене преди няколко години. Нейното семейно щастие не може да чака до булото.“ Не беше ли така, любов моя? Какво ще кажете сега вие, мила, за станалото? Но добре ли сте, мис Дарси? Изглеждате бледа. Колко навреме вашата мисис Барбър носи чая.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Джорджиана бе в състояние да сдържи чувствата си само докато гостите захлопнаха вратата. След това мъката я завладя. Тя, която само преди половин час бе възторжена, не можеше да си представи, че някога ще бъде отново щастлива. Капитан Хейууд — доскоро редом до нея и така предан в чувствата си — бе избрал друга.
В ушите й още звучаха думите на мисис Хърст: „Учудвам се, че вие не сте забелязали, след като капитанът така дръзко последва Каролайн чак до Лондон.“ Да преследва Каролайн! И през цялото това време Джорджиана си бе мислила, че тя е онази, която той търси. Всяко едно възпоминание й причиняваше ново унижение и болка. Възможно ли бе да е разбрала напълно неправилно отношението на капитана? И все още ли разбираше така малко, че да греши, смятайки себе си за обект на неговото възхищение?
С каква прецизност обуздаваше тя чувствата си, за да се окаже измамена отново! Беше време, когато Джорджиана бе наивна, слушаше всяка казана дума и я приемаше за чиста монета. Никога нямаше да забрави как това едва не я доведе до нещастие. Но с капитан Хейууд тя бе започнала да вярва отново в способността си да разбира хората, да усеща отново сладостната увереност, че нейната обич е изразена не съвсем разумно, но както подобава и ясно. Семейството на капитана и положението му в обществото бяха забележителни и освен това отношението му към нея бе така необичайно нежно. И ето ти сега това. Той никога не е възнамерявал да спечели обичта й. Бе избягал и то с Каролайн Бингли. Джорджиана не знаеше от коя болка я боли повече — от неговото предателство или от собствените й погрешни съждения.