След миг-два Дарси се съвзе и продължи с по-умерен тон:
— Стига сме занимавали мислите си с това нищожество, Джорджиана. Той не заслужава повече нашето внимание. Не мислиш ли, сестро, че ако сега си починеш, ще се оправиш навреме за вечерята у семейство Гарднър? Всички очакват с нетърпение да те видят. Там поне ще сме в компания, с която могат да се обсъдят интересни неща, а освен това всеки от присъстващите е с почтени намерения. Хайде, сестро, съвземи се. Помни, че си една Дарси, в крайна сметка.
Тревогата му за нея бе явна, при все, че той говореше рязко и Джорджиана не можеше да не се съгласи с него. Но когато остана сама в стаята си, тя потъна отново в мъката си. Спомни си всяка от срещите си с капитана, претегляше всяка дума от разговорите им, търсейки някакъв момент от лустрованото му държание, който би могъл да я предупреди навреме за сегашното й нещастие. Но не намери нищо и оплака сама себе си, докато се унесе в сън.
Когато се събуди, мъката отново я обзе. Все пак отиде на вечерята и само брат й знаеше какво й е на душата. Подчинявайки се на подтика у нея да бъде любезна с хората, към които, освен това изпитваше уважение, Джорджиана се усмихваше кротко на семейство Гарднър и на техните гости. Отклоняваше тревожните въпроси на мисис Гарднър за бледия си вид и дори се насили да попита мистър Гарднър за случая на леля Филипс.
— Уви, колко бавно действа законът — отговори добрият джентълмен. — Може да се окаже дори, че когато се вземе окончателното решение, то може да е най-лошото. Моята сестра страда непрестанно, страхувам се за разсъдъка й.
Дори и собственото нещастие на Джорджиана помръкна пред тази тъжна новина:
— О, горката лейди — можа да проговори тя и мисълта за нейното собствено страдание подсили съчувствието й към нещастната жена: — Как се съсипва животът на някои хора, при това така ненадейно. Като си помисли човек, че само един час преди арестуването й, мисис Филипс е седяла в гостната си, без дори да подозира нищо. А след това всичко се е срутило.
— Скъпи мои приятели — намеси се навреме Дарси, поглеждайки предупредително към сестра си, — все още нямаме причина за отчаяние. Мистър Гарднър и аз няма да се успокоим, докато не видим мисис Филипс отново в дома й, седнала спокойно на партия табла със съпруга си — след което той бързо се обърна към мистър Лий-Купър и неговия приятел, за да насочи разговора към по-весела тема: — Не смятате ли, че и мистър Гарднър би бил заинтригуван от тазсутрешния ни разговор с мистър Джон Наш? Неговата идея, сър — отправи той този път поглед към стопанина, — е да създаде в Лондон красиви паркове и широки булеварди, които да съперничат на онези във Виена и дори в самия Париж. Може и да се намират някои недоволни от сегашния разкопан вид на Лондон, но само ако можеха да си представят какъв ще бъде резултатът!
— С времето и те ще прогледнат, мистър Дарси — отговори Лий-Купър. — Талантът на мистър Наш не бива да се подценява. Лондон в неговите ръце става по-хубав от всякога. Ние архитектите трябва да смятаме себе си за щастливци, защото сме свидетели на такива грандиозни обновления. Но, както се вижда, не сме единствени в стремежа си да изграждаме. В наше време всички си въобразяват, че са специалисти по архитектура, независимо дали наистина са такива.
— Наистина — присъедини се със смях към мнението му мистър Гарднър, — изглежда, че всяко семейство с претенции за положение в обществото е обзето от духа, по-скоро от манията, да конструира. Вече се смята за лош тон някой да се обърне към специалист за работа по къщите ни.
— Напълно сте прав. Практикантите превръщат в посмешище нашата професия — продължи мисълта си Лий-Купър. — Ами съвсем наскоро един млад мъж, в крак с модата, ако не се лъжа роднина на вашата леля, мистър Дарси, ме подтикваше да построя птичарник с екзотични видове от цял свят за вас в Пембърли. Убеждаваше ме, че нито един лондончанин не се е лишил от подобна красота.
— Вие имате предвид капитан Томас Хейууд, нали — намеси се заинтригувано мисис Гарднър, която ги слушаше внимателно. — Като каква изискана особа се представи той на музикалната вечер, Джорджиана. Мистър Гарднър и аз решихме през някоя от следващите седмици да го поканим на гости. Ще се видите ли с него скоро?
В този момент нейната млада гостенка не би могла да получи по-неприятен въпрос. Тя вдигна глава и отговори, че не вярва да се срещат известно време.
— Няма да се срещате? — удиви се мистър Гарднър. — Това е странно, той изглежда има изключително топли чувства към вашето семейство и към вас самата. Но тези морски мъже са неукротими, вечно скитат някъде. Предполагам, че е напуснал Лондон по работа или в Довър, или в Портсмут.