Но Джорджиана не можеше да си възвърне уверения поглед. Верни бяха предположенията на мисис Гарднър, не можеше да ги отрече. Чувствайки любовта си предадена, тя също бе причинила болка на останалите. Знаеше, че се държа грубо с Джеймс Лий-Купър и по този начин бе навлякла гнева на човек, когото оценяваше като свой нов приятел, мисис Гарднър. През целия ден Джорджиана се чувстваше нещастна, сега към това усещане се добави и гневът й към самата себе си.
Главата й бучеше отново, мислеше си само за мига, в който ще може да остане сама, у дома, в тишината на собствената си стая. Мисис Гарднър, наблюдавайки загрижено нейните терзания, се опитваше да я въвлече в безобидни разговори, но бедната Джорджиана, останала без сили, не можеше да отговори с повече от една-две думи. И още щом джентълмените се присъединиха към тях, се приближи до мистър Дарси:
— Скъпи братко — прошепна тя, — моля те, не можем ли да се върнем направо у дома? Знаеш, че не съм добре от сутринта и бих се оттеглила незабавно.
— Какво казвате? — реагира учуден добрият мистър Гарднър, когато я чу. — Мис Дарси да ни напусне така рано? От една страна нашите двама джентълмени, погълнати от тежките мисли за бъдещето на града и сега вие, мис Дарси ще ни изоставите. Днешните млади трудно издържат повече от час на едно място, така ли е, скъпа мисис Гарднър?
— Аз също мисля — отговори неговата съпруга спокойно, отправила топъл поглед към Джорджиана, — че нашата гостенка, ако желае, може да си тръгне. Тя не се чувстваше добре през цялата вечер и ние трябва да сме благодарни, че изобщо дойде да ни види. По-добре е да изпратиш някого за каретите.
Каретите пристигнаха веднага и компанията се приготви да си тръгва. Джорджиана се сбогува сравнително спокойна с мистър Хю Джонс и със стопанина на къщата, а когато дойде ред на стопанката, не можа да се овладее достатъчно. После набра кураж и се обърна към последния гост. В този момент не й се искаше да се окаже лице в лице с почти никого от целия свят, още по-малко с човека, когото обиди. Но справедливостта изискваше най-накрая да направи усилие да се държи приветливо с него преди да се разделят. Джорджиана направи няколко крачки към него:
— Приятна вечер ви желая, мистър Лий-Купър — каза тя мило. — Ако не се видим преди да се върнете в Пембърли, надявам се пътуването ви дотам да е леко. Вие със сигурност ще липсвате на мистър Наш, но неговата загуба, ще бъде за нас сполука.
В отговор той само се поклони отривисто и след като се сбогува по възможно най-бързия начин, напусна дома.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
На Джорджиана й се сториха скучни развлеченията на града, когато се събуди на следващата сутрин. Досега те не бяха друго, освен източник на удоволствия: всяка улица бе паметна за нея, дори и недостатъците им си имаха своя чар. И в каква различна светлина й се представи Лондон днес. Неговите мрачни комини се набиваха печално в очите, които почти не бяха мигнали през нощта; изпълнените с хора оживени улици не вещаеха вече удоволствия, а опасност. Нищо чудно, че мислите й политаха към Дарбишър. В Пембърли тя можеше да намери успокоение, разхождайки се из великолепния парк, а след това да се върне при снаха си, чиято ласкава утеха й бе необходима, както никога досега. В Пембърли опасността бе извън пределите на имението, тук затворът на самотата не я оставяше да се спаси от тревожните мисли.
В този изпълнен с преживявания млад живот, обстоятелствата, донесли такива терзания като онези от предишната вечер, бяха все пак малко. Джорджиана бе изпитвала мъка, но рядко се бе отнасяла критично към собствените си постъпки. Затова сега думите на мисис Гарднър, (никой още не бе посмял да отправи към една Дарси подобни сурови обвинения), я разтърсиха из основи. Каквато бе наивна, досега тя си въобразяваше, че е героиня от някой романс на сър Уолтър Скот или напоследък от поезията на мистър Хю Джонс. Сега започваше да проглежда и да вижда все по-ярка след дългите години слепота безпощадната, пронизваща съзнанието й светлина на нейното собствено непоносимо държание и егоизъм. Пренебрежението й към наказанията на гувернантките; тревогите, които бе причинила на брат си; неуважителното държание, към което бе подтикнала леля си и накрая дори делото, с което се гордееше най-много — опитите да защити Елизабет от хулите на съседите — бяха причинили само озлобление, повече щети, отколкото полза. Но всичко това бледнееше пред недопустимото, оскърбително поведение към мистър Лий-Купър предишната вечер. Та нали тя бе героиня! А в действителност бе твърдоглава, суетна по свой начин, каквато бе и леля й Катрин, така често порицавана от своята племенница.