— Благодаря ти за съчувствието, Елизабет, но аз наистина не го заслужавам. Аз размишлявах дълго, откакто напуснах Лондон, не, още преди да си тръгна оттам, водена преди всичко от мъдростта на твоята чудесна леля Гарднър. Тя беше тази, която ми показа колко малко оценявам аз истинското внимание и грижи, колко малко аристократизъм има в моите обноски. Аз бях прекалено много заета със себе си и малко зачитах хората около мене. Сестро, аз бях празноглава, глупава, самонадеяна. Тази самонадеяност не ми позволи да се възползвам от горчивия опит, който имам. Ти знаеш добре, че това не е първата ми подобна грешка. И все пак — въздъхна тя. — Аз няма да се заблудя така отново. Вярвай ми, Елизабет, от сега нататък моите чувства ще се ръководят единствено от добрия усет, от добрия тон. Ще бъда по-сдържана. Ще насоча всяко свое усилие в помощ на моя брат и на тебе.
Елизабет се зарадва, когато чу откровението на зълва си. Тя похвали нейния решителен тон и, вече уверена, че саможертва като тази трябва непременно в най-скоро време да предотврати появата на нови неприятности, взе ръката на момичето и я стисна горещо.
— Но кажи ми едно нещо — продължи след малко Джорджиана, — как е леля ти Филипс? И най-вече как е твоят нещастен зет Уикъм? — нейното лице пламна при споменаването на страховитото име, но решена да победи сама себе си, тя се насили да зададе и този въпрос. — Зная колко се измъчва вашето семейство от това, че той е в затвора. Точно толкова, колкото и от предишното нещастие.
— За него още нищо не може да се каже със сигурност — спомни си Елизабет на свой ред последната беда, сполетяла нейното семейство. — Мистър Дарси се надяваше, че може отново заради сестра ми да ходатайства лейтенантът да бъде освободен. Но изглежда, че онзи има и други провинения, за които не знаем. С една дума, неговият случай изисква такова влияние, каквото твоят брат няма. Колкото до капитана и съпругата му, още никой не знае къде са. Предполагат, че са избягали отвъд морето.
Елизабет погледна с известно безпокойство младата си зълва, за да разбере как тя приема новината за онзи, който й бе причинил толкова нещастия в последно време. Но Джорджиана долови едва-едва последните думи, тъй като съзнанието й бе заето от мисълта да намери начин, да предприеме нещо, за да помогне на семейство Бенет в поредното му нещастие.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Джорджиана имаше обичай след известно отсъствие от Пембърли да посещава в най-скоро време обичния си кръстник — сър Джефри Портланд. А самият джентълмен очакваше с вълнение нейното идване. Той обичаше Дарси още от детските му години като свой син, сега ценеше и качествата му на зрял човек, но нейната красота, нейното добро сърце и чудесен нрав (дори и нейното високо самочувствие, на което се мръщеше леля й Катрин), го радваха повече от всичко друго.
Когато дойде денят на нейното посещение, той приветства радушно не само компанията на своята млада кръщелница, но и новините, които тя бе донесла за мисис Фицуилям Дарси. Колкото и да не му се искаше да признае, сър Джефри през последните седмици се изпълни, ако не с възхищение, то с уважение към новата господарка на Пембърли. Когато Дарси замина за Лондон и тя остана сама в Дарбишър, дълбокоуважаемият в областта джентълмен си бе помислил, че тя ще се обърне към него за помощ, каквато той, и при най-добро желание, не можеше да й окаже. Но стана точно обратното. Тя се държа по-скоро надменно, отколкото натрапчиво. Елизабет Дарси, останала сама в нещастието си, бе дала да се разбере, че не се влияе нито от неговото, нито от мнението на съседите им. Държа високо вдигната главата си и показа най-вече, че е истинска господарка на живота си.
Сър Джефри — един аристократ по рождение — съвсем не бе приучен да зачита някого, който не е от неговото съсловие. Но трябваше да признае с цялата си снизходителност, че той по неволя щеше да бъде длъжен да превъзнася мисис Дарси, ако тя бе проявила добрия вкус да се роди в благородническо семейство. Нейното държание, нейната осанка, силата на духа и преди всичко нейният отказ да му се хареса — всичко щеше да му изглежда непогрешимо, само да беше от по-високо потеклото. Нещо повече, сър Джефри, който както обикновено придирчиво спазваше дистанцията между себе си и по-нискостоящите, веднъж случайно я бе видял по-отблизо на вечерта у мисис Силия Монтегю и тогава можа да забележи, че красивите очи на мисис Дарси стават дори още по-красиви, когато от тях хвърчат искри на непокорство и гордост. Само благоприличието можеше, по точно можа тогава да предотврати възможността тези му мисли да окажат влияние върху неговото държание към нея. И все пак пред самия себе си той признаваше, ако не друго, то поне това, че тя е достоен противник.