Човек би си помислил, че такъв зашеметяващ успех може да възвърне отново куража на нашата героиня. Но имаше един млад мъж, взаимоотношенията с когото най-много й напомняха колко далеч е тя още от истинското съвършенство — Джеймс Лий-Купър. Откакто се върна в Пембърли Джорджиана го бе виждала само веднъж. Срещата с архитекта бе кратка, а държанието му, независимо от нейните явни усилия, остана хладно. Докато преди се стараеше ревностно да подхване с нея разговор, сега само се поклони и се ограничи с няколко думи за работата си. Тя очакваше точно такова държание, тъй като сама бе предизвикала отчуждението помежду им. Знаеше го много добре, но действителността — хладното кимане за поздрав, докато преди време двамата се гледаха открито и леко в очите; безразличното „Приятен ден, мис Дарси“, докато преди той очакваше компанията й за дълги разходки, — всичко това й причиняваше повече болка, отколкото можеше да предполага до скоро.
Една сутрин, когато Джорджиана се разхождаше сама в парка, размишлявайки за влошените им отношения, които бяха вече единствената й тревога, тя забеляза стройната фигура на мистър Лий-Купър. Архитектът привършваше разговора си с управителя Мъркин. Тя наблюдава известно време младия мъж отстрани и видя оживеното му изражение. Но веднага, щом събеседникът му тръгна да върши своите задължения, тя забеляза как клюмна главата на Лий-Купър и лицето му стана печално. Често го бе виждала надменен, в последно време — мълчалив, но никога — изпаднал в меланхолия. Изведнъж реши да отиде при него. Затича се надолу по хълма, право към самотната фигура.
— Мистър Лий-Купър — започна тя веднага, — не мога, не, няма да понеса тази хладна учтивост помежду ни. Мисля, че винаги сме били приятели. Аз ви обидих в Лондон, зная, затова сега ви моля да ми простите. Заклевам ви, нека да не оставаме скарани завинаги, заради случилото се в миналото. Хайде, не можете ли да ми простите?
Лий-Купър се стъписа от появата и от подхода й, а удивлението му от думите й бе не по-малко. Не знаеше къде да дене погледа си, но когато очите му срещнаха нейните, изведнъж гневът му, (а той наистина бе голям), се стопи — и от откритото й обръщение, и от искрената молба, която се четеше в очите й.
— Скъпа моя мис Дарси — успя да изрече той, но обзелото го вълнение, от което дори лицето му промени цвета си, не му позволи да продължи.
Джорджиана видя смущението на младия мъж и побърза да му помогне:
— Тогава значи всичко е уредено — каза тя развълнувано, — Ние сме отново приятели. Хайде сега да си поприказваме както някога. Вие, мистър Лий-Купър, избирате за какво да говорите, дали за потока там, дали за мрамора в Дарбишър или за поезията на вашия приятел мистър Хю Джонс. А аз ви давам дума, че ще ви слушам без да ви прекъсвам. Вижте колко е красив Пембърли тази сутрин. Дали е от невероятно омайващата пролет или по-скоро в резултат на вашата работа, която предизвиква моето възхищение?
Този път той й отговори охотно, възвърнал си дар словото, което му се удаваше особено добре:
— Предполагам по малко и от двете, мис Дарси. Приносът на моите умения е много малък, тъй като вашите очи са пленени от бистрата река, от поляните, от кестените на хълма в далечината. Моята заслуга за вашето удовлетворение от гледката бе да дам воля на поезията, изваяна от самата природа. Прекалено дълго природните красоти на тази земя са оставали неразкрити, поради неумението на човека да ги покаже. Аз успях да ги разбуля, когато вие отпътувахте за известно време от Пембърли и смея да кажа, че се справих не зле.
Отново, както някога, той й предложи ръката си, която тя сега прие с удоволствие, радостна, че се връща разбирателството помежду им. Те се разхождаха заедно из големите градини, той разказваше за работата си, тя бе погълната от думите му, пленена от гледката; за първи път след завръщането си в Пембърли, можеше да се възхити на промените, които той бе направил и които до този момент тя в унинието си не бе забелязала.