Мисис Бенет, доволна, че нейната любима дъщеря е до нея, скоро поведе отново обичайния си живот. Двете прекараха много полезни вечери в любящата компания на мисис Филипс, когато тя се оправи от нещастието си. Дамите играеха вист или обсъждаха възможността някой друг полк да бъде разположен край Меритън. Мери, освободена по този начин от задължението да бъде единственото утешение на майка си, скоро се премести в Хънсфордското паство, за да бъде със сестра си Кити. А тя наистина се омъжи за мистър Бийсли и вече с много по-добър нрав и разбирания, благодарение на съпруга си, посрещна с открити обятия сестра си. Тя, от своя страна, реши да й се отплати и започна да разнася супата, която Кити готвеше, на бедните семейства. Едновременно с това Мери им четеше и своите проповеди, които обаче оставяха хората в недоумение и далеч не така радостни, колкото бяха преди идването на госпожицата месия.
Що се отнася до капитана и мисис Хейууд, никой повече не ги видя в Англия. Мистър Бингли научаваше често от писмата на Каролайн за техните пътувания из континента, за забележителностите, които разглеждаха във всяка столица. Той четеше редовете от нейните писма и се вживяваше в тях, възхищавайки им се. И толкова бе заслепен от тях, че никога не се запита, щом като всичко е толкова прекрасно, защо влюбената двойка никога не се застоява на едно място повече от година.
Лейди Катрин, която отдавна бе предсказала нещастно бъдеще на своята племенница, съвсем не бе доволна, че се оказа права в предвижданията си. Нейното състрадателно сърце би трябвало да се облива в кръв от жалките изгледи за щастие на Джорджиана, тъй като и тя, подобно на своя брат, се ожени по някакви причини, много далечни от стремежа за запазването на знатния род. Дори и вестите, които от година на година стигаха до нея, за признанието на двойката във висшите кръгове на Лондон, не я задоволяваха. Според нейно благородие някой, който е роден в низините, винаги ще си остане невъзпитан, дори да бъде възвеличаван и ценен като Свети Джеймс. Бракът между неравностойни партньори — често поучаваше тя дъщеря си Ан, която се въздържаше да не последва опасния пример на братовчедите си, — не е нищо друго, освен позор, недопустим за нищо на света. Никога да не си и помисляш за подобно нещо, тъй като то няма да донесе, в крайна сметка, нищо съществено, освен накърнена гордост и безумие, няма да донесе никакво благопристойно и подобаващо само на аристократи бъдеще.
Както бе доказано в последствие.