Аш сви рамене, докато разглеждаше ноктите си.
— Може би не е казала никому нищо?
— Но е възможно да е разказала и на целия град.
— Куин — каза Аш търпеливо, сякаш говореше на малко дете, — ако леля ми е нарушила Законите на Нощния свят, тя трябва да умре. Заради честта на семейството. Всяко петно върху нея хвърля сянка и върху мен.
— Това е единственото нещо, на което мога да разчитам — каза Куин полугласно. — Собственият ти интерес. Ти винаги се стремиш да бъдеш номер едно, нали?
— Това не важи ли за всички?
— Не всички са толкова безочливи в това отношение. — Куин замълча и после добави: — Ами сестрите ти?
— Какво за тях?
— Можеш ли да ги убиеш, ако се наложи.
Аш дори не трепна.
— Разбира се. Ако се наложи. Заради семейната чест.
— Ако те са казали и думичка за Нощния свят…
— Те не са глупави.
— Но са наивни. Могат да бъдат подведени с хитрост. Ето какво се случва, когато живееш на остров, напълно изолиран от обикновените хора. Така никога не научаваш колко коварна може да бъде човешката сган.
— Е, добре, но ние знаем колко коварна може да бъде — усмихна се Аш. — И как да се справяме с нея.
Куин се усмихна за първи път, очарователно, почти замечтано.
— Да, знам твоите виждания по въпроса. Добре. Оставям те да се погрижиш за това. Не е нужно да ти казвам, че трябва да провериш всеки смъртен, с когото тези момичета са контактували. Направи всичко така, както трябва, и може би ще спасиш честта на семейството си.
— Да не говорим пък за неудобствата, с които е свързан един публичен съдебен процес.
— Ще се върна след седмица. И ако дотогава не си сложил нещата под контрол, ще отида при Старейшините. Нямам предвид Старейшините от фамилията Редфърн. Ще отнеса нещата до Обединения съвет.
— Прекрасно — рече Аш. — Слушай, Куин, защо не си намериш някакво хоби? Може би трябва да идеш на лов. Струваш ми се доста потиснат.
Куин не обърна внимание на думите му и попита:
— Знаеш ли откъде да започнеш?
— Разбира се.
4
Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта!
Когато се събуди на другата сутрин и видя горещия, морен августовски ден, Мери-Линет вече изобщо не беше настроена да изяснява дали госпожа Бърдок е мъртва, или не. Това беше просто нелепо. Освен това имаше толкова работа за вършене — училището започваше след малко повече от две седмици. В началото на юни тя беше сигурна, че лятото ще продължава вечно. Сигурна беше, че никога няма да каже „О, лятото свърши толкова бързо.“ А ето че сега, в средата на август, вече си го мислеше.
„Трябват ми дрехи — разсъждаваше Мери-Линет. — Нова раница, тетрадки и няколко от онези малки флумастери. И освен това трябва да накарам и Марк да си купи същите неща, защото той няма да го направи сам, нито ще послуша Клодин.“
Клодин беше тяхната мащеха. Тя беше красива белгийка с тъмни къдрави коси и тъмни искрящи очи. Беше само десет години по-голяма от Мери-Линет, а изглеждаше даже и по-млада. Преди пет години, когато майката на Мери-Линет за първи път се разболя, тя беше домашна прислужница в дома им. Мери-Линет я харесваше, но Клодин изобщо не можеше да се справи с ролята си на майка и обикновено Мери-Линет беше тази, която се грижеше за Марк.
„Затова нямам никакво време да ходя в къщата на госпожа Бърдок.“
Целия ден тя се занимаваше с покупки и едва по обяд отново се сети за госпожа Бърдок.
Мери-Линет помагаше с прибирането на чиниите от всекидневната, където обядът обикновено се сервираше пред телевизора, когато баща й каза:
— Днес чух нещо за Тод Ейкърс и Вик Кимбъл.
— Тези безделници! — промърмори Марк.
— Какво по-точно? — попита Мери-Линет.
— Имали са някакво произшествие на Чилокин Роуд между Лесковия поток и Бобровия ручей.
— С кола ли са били? — попита Мери-Линет.
— Е, точно в това е въпросът — каза баща и. — На колата им очевидно й няма нищо, но те и двамата са убедени, че са катастрофирали. Прибрали са се вкъщи след полунощ и са казали, че нещо се е случило с тях… Но не знаят точно какво. Губят им се няколко часа. — Той погледна Марк и Мери-Линет. — Какво мислите за това?