Къщата на Бърдок беше като тази на семейството й, но с много повече викториански орнаменти. Мери-Линет си помисли, че нейните шпилове, фестони и украшения й придаваха причудлив и ексцентричен вид, също като този на госпожа Бърдок. И точно в този момент, докато гледаше към един от прозорците на втория етаж, зад спуснатата щора премина нечия сянка.
„Добре — помисли си Мери-Линет. — Сега поне знам, че там има някой.“
Марк започна да изостава назад, докато вървяха по буренясалата пътека към къщата.
— Ти каза, че мога да се скрия.
— Добре. Хубаво. Виж, защо не вземеш тези ножици и да пообиколиш наоколо…
— И да видя къде е погребан нашият Саскуоч. И може би да се опитам да го откопая. Няма да стане.
— Добре — каза Мери-Линет спокойно. — Тогава се скрий някъде тук и се моли да не те видят, когато отворят вратата. С ножиците поне имаш оправдание да бъдеш отзад и ако те видят, ще кажеш, че си дошъл да ги върнеш.
Марк я погледна с раздразнение и тя разбра, че резултатът е един на нула за нея. Но в момента, в който той тръгна, Мери-Линет побърза да каже:
— Марк, бъди предпазлив.
Той махна пренебрежително с ръка и продължи, без да се обърне.
Когато се изгуби от погледа й, Мери-Линет почука на входната врата. Сетне позвъни. Всъщност тук нямаше електрически бутон, а истински звънец, който трябваше да бъде дръпнат с дълъг шнур. Тя чу звъна отвътре, но никой не дойде да отвори. Мери-Линет позвъни по-настойчиво. Всеки момент очакваше пред себе си госпожа Бърдок, дребничка старица с пресипнал глас, синкава коса, облечена в стара памучна домашна роба. Но това така и не стана. Никой не отвори.
Отказвайки се от всякаква вежливост, Мери-Линет започна да чука с едната ръка и да звъни с другата. И в цялата тази какофония от звуци изведнъж я обзе страх. Истински страх. Картината на познатия й свят се беше разклатила. Госпожа Бърдок почти никога не напускаше дома си и винаги идваше да отвори. И освен това Мери-Линет беше видяла със собствените си очи, че вътре има някой.
Тогава защо не отварят?
Сърцето й силно туптеше и усещаше някакво прималяване в стомаха си.
„Трябва да се махна оттук и да се обадя на шерифа Ейкърс. Негова работа е да реши какво да прави, когато се случи нещо такова.“ Но в същото време й беше трудно да се довери на бащата на Тод. Обзета едновременно от страх и безпомощност, Мери-Линет заблъска с всичка сила по вратата, която изведнъж се отвори. Юмрукът й увисна във въздуха и в следващия момент тя почувства истинска паника и страх от неизвестното.
— Какво мога да направя за вас?
Гласът беше тих и мелодичен. А момичето беше истинска красавица. Онова, което Мери-Линет не беше успяла да види от хълма, бе, че в кестенявите й коси припламваха ръждивочервени оттенъци, чертите на лицето й бяха класически изваяни, а високата й фигура беше изящна и гъвкава.
— Вие сте Роан — каза Мери-Линет.
— Как разбрахте?
„Не бихте могла да бъдете никоя друга — помисли си Мери-Линет. — Никога не съм виждала момиче, което да прилича толкова много на дриада3“.
— Вашата леля ми е разказвала за вас. Аз съм Мери-Линет Картър, живея малко по-нагоре на Канета Роуд. Вероятно сте минали покрай нашата къща, идвайки насам.
Роан я гледаше резервирано. „Тя има толкова приятно и сериозно лице, а кожата й е с цвета на бяла орхидея“, помисли си унесено Мери-Линет и сетне добави на глас:
— Исках само да ви кажа „добре дошли“ и да видя дали нямате нужда от нещо.
Роан вече не изглеждаше толкова сериозна. Тя почти се усмихна и кафявите й очи станаха топли.
— Много мило от ваша страна. Наистина. Почти ми се иска да имахме нужда от нещо… но нямаме.
Мери-Линет разбра, че макар и вежливо, Роан се опитваше да приключи разговора, и затова побърза да отвори нова тема.
— Вие сте три момичета, нали? И предполагам, че ще ходите тук на училище?
— Да, сестрите ми ще учат тук.
— Чудесно! Аз ще ги разведа из училището. На мен тази година ще ми бъде последна. — „Друга тема, бързо!“, помисли си Мери-Линет. — Как ви се струва Брайър Крийк? Навярно не сте свикнали с такава тишина.
— О, там, откъдето идваме, е доста тихо — каза Роан. — Но на нас тук ни харесва. Прекрасно място! Дърветата, малките животинки… — Тя изведнъж замълча.
— Да, тези чудесни малки животинки — рече Мери-Линет. „Карай по същество“, каза вътрешният й глас. Езикът й беше като залепнал за небцето. — Ъ-ъ… а как е леля ви?