Джейд наклони леко глава настрани. Миглите й бяха толкова дълги, че даже хвърляха сенки върху лицето й под лампата на верандата, но изражението й не издаваше стеснителност. То беше откровено и проницателно. Тя се взираше внимателно в него, сякаш се опитваше да реши що за човек е. И не бързаше. Накрая се усмихна, при което на страните й се появиха малки трапчинки и сърцето на Марк неочаквано подскочи.
— Добре — каза тя тихо. — Марк, ти не си глупав, въпреки че си момче. И освен това си добро момче, нали?
— Ами… — Марк никога не беше наричан „добро момче“, не и в онзи смисъл от телевизионните сериали. И не беше сигурен дали може да прецени това сам. — Аз, ъъ… надявам се, че е така.
Джейд не сваляше поглед от него.
— Знаеш ли, току-що разбрах нещо. Тук ще ми хареса. — Тя се усмихна отново, Марк установи, че му е трудно да диша, а след това изражението й се промени.
Марк също го чу. Силен шум сред плетеницата от рододендрони и къпини в дъното на градината. Звукът беше наистина странен, но още по-необикновена беше реакцията на Джейд. Тя замръзна на мястото си, напрегната и разтреперана, приковала поглед в храстите. Изглеждаше ужасена.
— Хей — каза Марк тихо и докосна рамото й. — Хей. Всичко е наред. Сигурно някоя от козите е избягала навън. Козите могат да прескачат всякакви огради. — Джейд клатеше унесено глава. — Или елен. Когато са спокойни, стъпките им приличат на човешките.
— Не е елен — просъска тя.
— Понякога нощем те влизат в градините на хората да пасат. Вие сигурно сте нямали елени там, откъдето идваш…
— Не мога да подуша нищо — каза тя тихо, почти изхлипвайки. — Това е заради глупавата кошара. Всичко вони на кози.
„Тя не може да подуши нищо…?“ Марк направи единственото, което му дойде наум в отговор на подобно заявление. Прегърна момичето.
— Всичко е наред — промълви той. Не можеше да не забележи, че е едновременно хладна и топла, гъвкава и невероятно жива под плата на нощницата, с която беше облечена. — Искаш ли да те отведа в къщата? Там ще бъдеш в безопасност.
— Пусни ме — каза Джейд без капчица благодарност. — Може да се наложи да се бия. — Тя се освободи от прегръдката му и отново погледна към храстите. — Стой зад мен.
„Добре, значи тя е луда. Не ме интересува. Мисля, че съм влюбен в нея.“
Той остана до момичето.
— Виж, аз също ще се бия. Какво мислиш, че е това? Мечка, койот…?
— Брат ми.
— Твоят… — Марк бе обзет от тревога. Тя току-що бе прекрачила границата на допустимото безумие. — О!
От шубраците отново дойде силен шум на прекършени стебла. Това определено беше нещо голямо, не беше коза. Марк се питаше дали някой лос не се беше залутал насам от езерото Уолдо, което се намираше на около стотина мили, когато нощта беше разкъсана от вик.
Човешки вик… или по-лошо, почти човешки. Когато замря, се разнесе вой, в който със сигурност нямаше нищо човешко. В началото беше тих, но сетне изведнъж стана пронизителен и непоносим. Марк се вцепени. Когато протяжният звук най-накрая заглъхна, се чу нещо като хлипане и стенание и после настъпи тишина.
Марк успя да си поеме дъх и изруга:
— Какво беше това, по дяволите?
— Шт. Мълчи. — Джейд беше наполовина приклекнала, без да откъсва поглед от шубраците.
— Джейд… Джейд, чуй ме. Трябва да влезем вътре. — В отчаянието си Марк я грабна през кръста и се опита да я помъкне към къщата. Тя беше лека, но се изплъзна от ръцете му, сякаш беше от вода. Като котка, която не иска да бъде милвана. — Джейд, каквото и да е това нещо, на нас ни е нужно оръжие.
— На мен не. — Тя като че ли говореше през зъби и в интонацията й имаше нещо странно. Беше с гръб към него и Марк не виждаше лицето й, но пръстите й бяха свити като ноктите на хищна птица.
— Джейд! — каза Марк настойчиво. Той беше достатъчно уплашен, за да побегне, но не можеше да я остави. Просто не можеше! Едно добро момче не би постъпило така.
А беше и твърде късно за бягство. Къпиновите храсти от южната страна на градината потрепнаха. И се разтвориха. Нещо се промъкваше между тях.
Сърцето на Марк сякаш застина, но после той установи, че пристъпва напред. Отблъсквайки грубо Джейд настрани. За да посрещне нещото, което се задаваше от мрака, каквото и да бе то.
Мери-Линет си проправяше път през къпиновите шубраци. Ръцете и краката й бяха изподраскани и изцапани от сока на зрелите къпини. Вероятно беше избрала лошо място, където да прескочи оградата, но тогава умът й беше другаде. Мислеше си за Марк, трябваше да го намери колкото може по-скоро и да се махнат оттук.