„О, дано да е тук — повтаряше си тя. — Дано да е тук и да е добре, нищо друго не искам.“
Най-накрая Мери-Линет се измъкна от шубраците, тръгна през двора и сетне всичко се случи много бързо. Най-напред видя Марк и почувства облекчение. Но я очакваше и изненада. Марк стоеше пред някакво момиче, вдигнал ръцете си като баскетболен защитник, сякаш бранеше собствената си сестра.
И след това момичето се спусна към нея толкова светкавично, че Мери-Линет едва успя да я проследи с поглед.
Тя вдигна ръце да се предпази и в този момент Марк извика:
— Не, това е сестра ми!
Момичето се спря само на крачка от Мери-Линет. Това, разбира се, беше девойката със сребърни коси. Този път Мери-Линет видя, че очите й са зелени, а кожата й е толкова прозрачна, че изглеждаше почти като кварцов кристал.
— Джейд, това е сестра ми — повтори Марк, сякаш искаше да няма двоумение по този въпрос. — Името й е Мери-Линет. Тя няма да те нарани. Мери, кажи й, че няма да я нараниш.
„Да я нарани?“ Мери-Линет нямаше представа за какво говори той, а не искаше и да знае. Момичето беше странно красиво като сестрите си и нещо в очите й — те не бяха просто зелени, а почти сребристозелени — накара Мери-Линет да настръхне.
— Здравей — каза Джейд.
— Здравей. Добре, Марк, хайде. Трябва да тръгваме. Искам да кажа, незабавно.
Тя очакваше той веднага да се съгласи. Марк беше този, който не искаше да идват тук и освен това се беше сблъскал с най-голямата си фобия — истинско момиче. Но вместо това той каза:
— Чу ли онзи вик? Разбра ли откъде идва?
— Какъв вик? Аз бях в къщата. Хайде. — Мери-Линет хвана Марк за ръката, но понеже той беше силен колкото нея, това изобщо не помогна. — Може би чух нещо. Но не обърнах внимание. — Преди няколко минути тя отчаяно бе обхождала с поглед старинната всекидневна, бръщолевейки лъжи как цялото й семейство знаело къде е отишла тази вечер и я очаквали да се прибере скоро. Как баща й и втората й майка били толкова добри приятели на госпожа Бърдок и как нямали търпение да чуят новини за нейните племеннички. Тя все още не беше сигурна дали това беше причината, поради която я пуснаха да си тръгне. Но тъй или иначе, в един момент Роан стана, усмихна се мило на Мери-Линет и отвори входната врата.
— Знаеш ли, обзалагам се, че е било росомах — обърна се развълнувано Марк към Джейд. — Росомах, който е дошъл от Вилаетската гора4.
Джейд беше намръщена.
— Росомах? — Тя се замисли. — Да, вероятно. Аз самата никога не съм чувала вик на росомах. — Сетне Джейд стрелна поглед към Мери-Линет. — А ти как мислиш?
— О, няма съмнение — отвърна Мери-Линет нехайно. — Със сигурност е било росомах. — „Трябва да я попитам къде е леля й — помисли си тя изведнъж. — Това е идеалната възможност да я хвана в лъжа. Ще я попитам и тя ще ми отговори нещо, няма значение какво, но то едва ли ще съвпадне с версията, че леля й е заминала на север към крайбрежието, на кратка почивка. И тогава ще знам истината.“
Но Мери-Линет не го направи. Просто не намери смелост. Вече нямаше желание да хваща никого в лъжа. Само искаше да се махне оттук.
— Марк, моля те…
Той я погледна и като че ли за първи път забеляза колко е разстроена.
— Ъ… добре — каза Марк. И сетне се обърна към Джейд: — Виж, защо не влезеш в къщата все пак? Там ще бъдеш в безопасност. И може би… може би някой ден ще мога да намина пак.
Мери-Линет продължаваше да го дърпа и за нейно облекчение най-накрая успя да го отмести от мястото му. Сетне тръгна през къпиновите шубраци, които беше стъпкала на идване.
— Защо не минете оттам? Това е пътека — каза Джейд, посочвайки с ръка. Марк веднага зави, повеждайки Мери-Линет със себе си и тя видя удобна пролука между два рододендрона в дъното на градината. Никога нямаше да я забележи, ако не знаеше, че е там.
Когато стигнаха оградата, Марк се обърна и погледна назад. Мери-Линет също се обърна.
Оттук Джейд беше просто тъмен силует, очертан под крушката на верандата, но осветената й отзад коса приличаше на сребърен ореол, който буквално блещукаше около нея. Мери-Линет чу Марк да си поема дъх.
— И двамата наминете някой път — каза Джейд сърдечно. — Тъкмо ще ни помогнете да издоим козите, както каза леля Опал. Тя ни даде много строги указания, преди да отиде на почивка.