Мери-Линет отвори очи и кихна. Беше се успала. Слънцето сияеше по краищата на тъмносините завеси в стаята й.
„Ставай и отивай да работиш“, каза си тя. Но вместо това остана да лежи, опитвайки се да изтрие съня от очите си. Мери-Линет беше нощна птица и не беше от най-ранобудните.
Стаята й беше боядисана в здрачно синьо. Тя сама беше залепила фосфоресциращите звезди и планети на тавана. На огледалото на тоалетната й масичка имаше стикер от онези, които се лепяха на броните на колите, чийто надпис гласеше: Давам Път Само На Астероиди. На стените имаше огромна релефна карта на Луната, постер от „Алманаха на звездоброеца“ и фотографии на Плеядите, мъглявината Конска глава и пълното слънчево затъмнение от 1995 г.
Това беше убежището на Мери-Линет, мястото, където можеше да се скрие, когато за пореден път откриеше, че хората не я разбират. Тя винаги бе обичала нощта.
Прозя се и тръгна, залитайки, към банята, грабвайки пътьом чифт джинси и една тениска. Вчесваше си косата, докато слизаше по стълбите, когато чу гласове от всекидневната.
Гласът на Клодин… и още един мъжки глас, но не на Марк — през уикендите той обикновено гостуваше на приятеля си Бен. Това беше глас на непознат.
Мери-Линет надникна през кухнята. На кушетката във всекидневната седеше мъж. Виждаше само тила му, който беше пепеляворус. Тя сви рамене и понечи да отвори хладилника, когато чу собственото си име.
— Мери-Линет й е много добра приятелка — говореше Клодин бързо с обичайния си лек акцент. — Помня, че преди няколко години тя й помогна да поправят една кошара за кози.
„Те говорят за госпожа Бърдок!“
— … Защо гледа кози ли? Мисля, че беше казала на Мери-Линет, че те са й от полза, тъй като вече не може да излиза от къщата толкова често.
— Колко странно — рече непознатият. Гласът му беше ленив и равнодушен. — Чудя се какво ли е имала предвид.
Замръзнала на мястото си и следейки вече внимателно случващото се във всекидневната, Мери-Линет видя Клодин да свива леко рамене по нейния очарователен начин.
— Предполагам, че е имала предвид млякото, което козите й дават. Така на нея не й се налага да ходи всеки ден в магазина. Но не знам. Ще трябва да я попитате сам за това. — Тя се засмя.
„Няма да е толкова лесно — помисли си Мери-Линет. — Какъв беше този мъж и защо се интересуваше от госпожа Бърдок?“
Но, разбира се. Той беше полицай или нещо такова. Агент от ФБР. Но нещо в гласа му я накара да се усъмни в предположението си. Беше прекалено млад и за полицай, и за агент, освен ако не смяташе да се инфилтрира в гимназията „Деуит“ като служител на Отдела за борба с наркотиците. Мери-Линет се прокрадна малко по-навътре в кухнята, откъдето се виждаше по-добре. Оттам можа да разгледа отражението му в огледалото.
Но я очакваше разочарование.
Непознатият определено не беше агент на ФБР. И колкото и да й се искаше той да е някой проницателен, находчив и енергичен детектив, истината беше друга. Това беше просто най-красивият младеж, когото някога беше виждала в живота си. Висок и елегантен, той седеше кръстосал дългите си крака под масичката за кафе. Имаше остри черти, леко наклонени зли очи и обезоръжаваща ленива усмивка.
„Не просто ленива — помисли си Мери-Линет, — а нелепа и невъзмутима. Може би дори малко глуповата.“ Тя не се впечатляваше от привлекателни момчета, освен ако не бяха стройни, тъмнокоси и интересни, като например Джереми Лавет. Бляскавите момчета, които приличаха на големи ефектни котараци, нямаха особена причина да развиват ума си. Те бяха погълнати от себе си и суетни. А коефициентът им на интелигентност стигаше единствено за това да преминат в по-горния клас.
Непознатото момче създаваше впечатлението, че не е в състояние да излезе от унеса си или да стане сериозно, дори от това да зависеше животът му.
„Не ме интересува какво прави тук. Мисля да се кача горе.“
Точно в този момент момчето на кушетката вдигна ръка и разшава пръсти в знак на приветствие. То се беше извърнало наполовина. Не виждаше Мери-Линет, но беше ясно, че се обръща към някого, който стои зад него. Сега тя видя профила му в огледалото.
— Здравей.
— Мери-Линет, ти ли си? — извика Клодин.
— Да. — Мери-Линет отвори хладилника и затършува шумно в него. — Търся някакъв сок. И после излетявам навън.
Сърцето й биеше силно от смущение и раздразнение. „Е, добре, той сигурно ме е видял в огледалото. И вероятно си е помислил, че го зяпам, съдейки по самодоволната му физиономия. Сигурно всички го зяпат, където и да отиде. Е, какво пък, голяма работа!“