— Почакай! — каза Клодин. — Ела тук за малко.
„Не!“ Мери-Линет съзнаваше, че реакцията й е детинска и глупава, но нищо не можеше да направи. Тя блъсна една бутилка със сок от кайсии в друга с минерална вода.
— Ела да се запознаеш с племенника на госпожа Бърдок — извика Клодин.
Мери-Линет замръзна на мястото си пред отворения хладилник, откъдето вееше студ, загледана с невиждащи очи в термометъра в дъното. Сетне остави сока от кайсии на мястото му и без да гледа, си извади една кола от стек с шест кутии.
„Какъв племенник? Не си спомням да съм чувала за никакъв племенник.“
Но тя не беше чувала и за племенничките на госпожа Бърдок, не и преди да дойдат тук. Госпожа Бърдок просто не говореше много за семейството си.
Значи той е неин племенник… затова и се интересува от нея. Но дали той знае? Дали е на страната на момичетата? Или ги преследва? Или…
Дълбоко объркана, тя влезе във всекидневната.
— Мери-Линет, това е Аш. Той е дошъл на гости на леля си и сестрите си — обясни Клодин. — Аш, това е Мери-Линет, която е много добра приятелка на леля ти.
Аш се изправи с лениво изящество. Приличаше досущ на котарак, който се протяга сънливо.
— Здравей.
Той й протегна ръка. Мери-Линет го докосна с пръсти, които бяха студени и влажни от кутията с кола, погледна го в очите и отговори на поздрава му:
— Здравей.
Само дето не стана точно така. Щом влезе, Мери-Линет заби поглед в килима, което й даде възможност да разгледа добре маратонките му марка „Найк“ и скъсаните колене на джинсите му. Когато той се изправи, вниманието й беше привлечено от тениската му, на която имаше странно изображение — черно цвете върху бял фон. Вероятно емблемата на някаква рок група. След това, когато ръката му влезе в полезрението й, Мери-Линет протегна своята автоматично, промърмори неясен поздрав и го погледна в очите точно когато го докосна. И точно тогава стана нещо необяснимо.
Контакт.
Нещо се случи.
Хей, не те ли познавам?
Не, тя не го познаваше. И точно това беше най-странното. Не го беше виждала никога и въпреки това имаше чувството, че би трябвало да го познава. Стори й се също, че някой прониква в нея и докосва гръбнака й с оголена електрическа жица, по която тече ток. Усещането беше изключително неприятно. Стаята като че ли се обагри в розово. В гърлото й заседна буца и сърцето й блъскаше в гърдите. Което също беше неприятно. Но всички тези усещания вкупом пораждаха една трепетна замаяност, която й напомняше… за онова, което чувстваше, когато гледаше мъглявината Лагуна. Или когато си представяше галактики, които се събираха в купове и свръх купове, все по-големи и по-големи, докато размерът им надхвърлеше границите на въображението й и не я обземеше чувството, че пропада в някаква безкрайна бездна.
И ето че сега тя пропадаше отново. Не виждаше нищо друго, освен очите му. И тези очи бяха странни, подобни на призми и променящи цвета си като звезда, наблюдавана през плътен слой от атмосферата. Ту сини, ту златни, ту виолетови.
„О, моля те, не ме гледай с тези очи. Не искам това.“
— Колко е приятно да видиш ново лице тук, нали? Иначе животът ни е толкова скучен и еднообразен каза Клодин искрено и дори малко развълнувано. Мери-Линет излезе от унеса си и реагира така, сякаш Аш й беше предложил мангуста, вместо ръката си. Тя отскочи назад, избягвайки старателно погледа му.
Имаше чувството, че е била само на косъм от падане в минна шахта.
— Добре — каза Клодин с очарователния си акцент. — Хм. — Тя въртеше кичур от тъмните си къдрави коси, нещо, което правеше само когато беше изключително нервна. — Може би вие двамата вече се познавате?
Настъпи мълчание.
„Трябва да кажа нещо — помисли си Мери-Линет, взирайки се в камината от дялан камък. — Държа се като луда и поставям Клодин в неловко положение. Но какво все пак се случи преди малко. Няма значение. По-късно ще се тревожиш за това.“
Тя преглътна, сложи усмивка на лицето си и каза:
— От колко време си тук?
Грешката й беше, че го погледна. И всичко пак се повтори. Не толкова ярко, колкото преди, но отново почувства през нея да преминава нещо като електрически удар.
И той на свой ред изглеждаше като котарак, който е станал жертва на такъв удар. Целият настръхнал. Нещастен. Смаян. „Е, поне беше буден“, помисли си Мери-Линет. Те двамата се взираха един в друг, докато стаята отново се завъртя и отново се обагри в розово.