— Кой си ти? — попита Мери-Линет, отказвайки се от всякакви любезности.
— А ти коя си? — отвърна той със същия тон.
Двамата се гледаха навъсено.
Клодин цъкаше с език, бършейки покапалия по масата доматен сок. Мери-Линет донякъде се чувстваше неудобно пред мащехата си, но сега не й беше до нея. Цялото й внимание беше погълнато от момчето пред нея. Опитваше се да му се противопостави, да се защити от него, да се отърси от странното чувство, че е парченце от пъзел, което току-що беше съвпаднало идеално с друго.
— Сега, виж… — каза тя напрегнато и почти едновременно с нея той каза отривисто:
— Виж…
И двамата спряха, разменяйки си гневни погледи. Най-после Мери-Линет успя да откъсне очите си от неговите. Нещо глождеше ума й…
— Аш — каза тя накрая, досещайки се какво е то. — Аш. Госпожа Бърдок спомена нещо за теб… за някакво момче на име Аш. Не знаех, че е говорила за племенника си.
— Всъщност съм внук на сестра й — каза Аш не особено уверено. — И какво друго каза тя?
— Каза, че си малко лошо момче и вероятно с времето ще станеш още по-лош.
— Е, била е права — отвърна Аш и изражението му малко се смекчи, сякаш беше стъпил на позната земя.
Сърцето на Мери-Линет биеше вече по-бавно. Тя също откри, че ако е концентрирана, може да отблъсне странните усещания. Важното беше да не го гледа в очите.
„Поеми си дълбоко въздух — каза си тя. — Още веднъж. Добре, да видим сега как стоят нещата. Остави онова, което се случи преди малко. Забрави го. После ще мислиш за него. Кое е сега най-важното?“
Най-важно беше, че това момче е брат на онези момичета. Възможно беше да има пръст в случилото се с госпожа Бърдок. Ако не беше свързан с това, вероятно можеше да помогне с някаква информация. Като например дали леля му е имала завещание и ако е имала, кой е получил семейните скъпоценности.
Мери-Линет погледна Аш — с крайчеца на очите си. Той определено изглеждаше по-спокоен. Вече не беше толкова настръхнал. Гърдите му се повдигаха по-бавно. Те и двамата бяха минали на по-ниска предавка.
— Значи Роан, Кестрел и Джейд са твои сестри — рече тя с цялото учтиво равнодушие, което успя да събере. — Те изглеждат мили момичета.
— Не знаех, че ги познаваш — каза Клодин и едва сега Мери-Линет забеляза, че мащехата й е на вратата, подпряла изящното си малко рамо на касата, скръстила ръце пред гърдите си, държейки кухненска кърпа в едната от тях. — Аз казах на Аш, че все още не си се срещала с тях.
— Марк и аз ходихме там вчера — каза Мери-Линет. И в мига, в който го изрече, очите на Аш проблеснаха. В тях имаше нещо и после то изчезна, преди да отгатне какво е то. Но я обзе чувството, че стои на ръба на пропаст под напора на леден вятър.
„Защо? Какво лошо имаше в това, че се е запознала с момичетата?“
— Значи ти и Марк… а Марк трябва да ти е брат?
— Точно така — отговори Клодин от вратата.
— Някакви други братя и сестри?
Мери-Линет премигна.
— Ти какво, преброяване на населението ли правиш?
На лицето на Аш се появи лошо подобие на предишната му ленива усмивка.
— Просто предпочитам да знам кои са приятелите на сестрите ми.
„Интересно защо?“
— За да прецениш дали ги одобряваш ли? — каза тя гласно.
— Всъщност да. — Той се усмихна отново, този път малко по-успешно. — Ние сме старомодно семейство. Много старомодно.
От изненада Мери-Линет остана с отворена уста. Сетне изведнъж я обзе необяснима радост. Вече не беше нужно да мисли за убийства, за розови стаи и за това какво знае това момче. Достатъчно беше да си мисли какво щеше да му направи.
— Значи вие сте старомодно семейство — каза тя, пристъпвайки крачка напред.
Аш кимна.
— И ти командваш парада, така ли?
— Тук, да. А вкъщи, баща ми.
— И смяташ да кажеш на сестрите си с кого да дружат и с кого не. А може би определяш и приятелите на леля си?
— Всъщност аз тъкмо обсъждах… — Той махна с ръка по посока на Клодин.
„Знам какво си обсъждал“, каза си Мери-Линет. Тя направи още една крачка към Аш, който продължаваше да се усмихва.
— О, не — каза Клодин. Тя махна с кърпата си за съдове. — Не се усмихвай.
— Аз харесвам темпераментните момичета — заяви Аш с вид на човек, който бе търсил най-неприятното нещо, което можеше да бъде казано. След това с престорена смелост й намигна, протегна ръка и докосна Мери-Линет под брадичката.