В този момент се чу пращене и във въздуха прехвърчаха искри. Мери-Линет отскочи назад. Същото направи и Аш, поглеждайки ръката си, сякаш го беше предала.
Изведнъж на Мери-Линет й се прииска да събори Аш на земята и да скочи отгоре му. Никога преди момче не беше събуждало такива чувства у нея.
Тя потисна този внезапен импулс и вместо това го срита през глезените.
Аш извика и отскочи още крачка назад. Сънливото самодоволство отново бе изчезнало от лицето му. Той определено изглеждаше разтревожен.
— Мисля, че е по-добре да си вървиш — каза Мери-Линет любезно. Тя самата беше смаяна от себе си. По принцип не беше склонна към насилие. Може би дълбоко в нея имаше неща, за които никога не беше подозирала.
Клодин беше отворила уста от изумление, поклащайки глава. Аш продължи да подскача, но очевидно не смяташе да си ходи. Мери-Линет отново предприе настъпление и макар да беше половин глава по-висок от нея, Аш отстъпи. Взираше се в нея с нещо подобно на няма почуда.
— Хей! Виж, ти наистина не знаеш какво правиш — каза той. — Ако знаеше… — И в този момент Мери-Линет отново видя как лицето му изведнъж престана да изглежда глуповато и приветливо. Като проблясване на нож под лъч светлина. В погледа му имаше нещо, което казваше „Опасност!“
— О, върви да тормозиш някой друг — каза Мери-Линет и отново се приготви да го ритне.
Аш отвори уста и отново я затвори. Все още държейки се за крака, той погледна към Клодин и успя да й изпрати една обидена, нещастна и очарователна усмивка.
— Много ви благодаря за…
— Махай се!
Усмивката изчезна от лицето му.
— Точно това и правя. — Аш тръгна, куцайки, към вратата, следван от Мери-Линет.
— А как се казваш, между другото? — попита той вече навън, сякаш най-накрая беше намерил остроумната забележка, която до този момент му беше убягвала. — Мери? Мерилин? Млин? М.Л.?
— Името ми е Мери-Линет — каза тя с равен глас и сетне добави почти шепнешком: — „Наричат ме, синьоре, Мери-Линет.5“ — Миналата година в училище беше чела „Укротяване на опърничавата“.
— О, така ли? Пък аз съм чувал да ти викат Злата Мери-Линет? — Той все още отстъпваше.
Мери-Линет се сепна. Значи той също беше чел тази пиеса, макар да не изглеждаше достатъчно умен, за да цитира Шекспир.
— Весело гостуване при сестрите ти — каза тя и затвори вратата. Сетне се облегна на нея, давайки си време да се успокои. Пръстите и лицето й бяха изтръпнали, сякаш всеки момент щеше да припадне.
„Ако тези момичета бяха убили брат си, щях да ги разбера — помисли си тя. — Но всички те са странни и в цялото им семейство има нещо много откачено.“
Толкова откачено, че чак я плашеше. Ако вярваше в предчувствия, щеше да бъде дори още по-уплашена. Дълбоко в сърцето си усещаше, че предстояха да се случат лоши неща.
Клодин я гледаше втренчено от всекидневната.
— Просто забележително — рече тя. — Ти току-що изрита наш гост. Защо го направи?
— Той отказа да си тръгне.
— Знаеш какво имам предвид. Познавате ли се двамата?
Мери-Линет сви неопределено рамене. Вече по-малко й се виеше свят, но в ума й се тълпяха безброй въпроси.
Клодин се вгледа в нея внимателно и поклати глава.
— Напомняш ми за малкия ми брат… Когато беше на четири години, той събаряше момичетата по очи в пясъка и по този начин им показваше, че ги харесва.
Мери-Линет остави думите й без коментар.
— Клод, какво търсеше Аш тук? За какво си говорихте?
— За нищо — отвърна Клодин, вече губейки търпение. — Водихме съвсем обикновен разговор. Но защо питаш, при положение че толкова много го мразиш? — Виждайки обаче, че Мери-Линет я гледа в очакване, тя въздъхна и продължи: — Той проявяваше особен интерес към разни странни факти от живота в провинцията. Всякакви местни истории.
Мери-Линет изсумтя презрително.
— Разказа ли му за Голямата стъпка?
— Разказах му за Вик и Тод.
Мери-Линет се вцепени.
— Шегуваш се! Защо?
— Просто защото се интересуваше от такива неща. Когато хората са изгубени във времето…
— Искаш да кажеш, когато на хората им се губи определено време.
— Както и да е. Ние просто водихме учтив разговор. Той е мило момче. Finis.
5
„Укротяване на опърничавата“ от У Шекспир, II действие, I сцена. Превод В. Петров. — Б.Пр.