— А какви са онези тъмни линии в нея? — попита той.
Мери-Линет замръзна на мястото си. Тя забрави войнствения си маниер, отстъпи крачка назад и се вгледа в него. Гърдите й се повдигаха малко по-бързо отпреди.
Аш свали бинокъла и я погледна.
— Какво има?
— Това е тъмна мъглявина. Линиите, за които говориш, представляват полоси от прах на фона на нагорещения газ. Но… ти не можеш да ги видиш.
— Но все пак ги видях.
— Не. Невъзможно е. Не и с бинокъл. Дори зениците ти да са широки девет милиметра… — Тя извади фенерчето от джоба си и насочи лъча светлина право в лицето му.
— Хей! — Той рязко се отдръпна, стиснал очи и сложил ръка пред тях. — Махни това нещо!
Но Мери-Линет вече беше видяла каквото й е нужно. Не можеше да каже какъв е цветът на очите му в момента, защото ирисите му бяха почти изчезнали, превръщайки се в тънки като косъм пръстени. Цялото му око беше зеница. Като очите на котка при максимално разширение.
„О, боже мой“, помисли си, представяйки си нещата, които Аш можеше да види. Звезди от осма величина, може би дори от девета. Звезди от девета величина с невъоръжено око! Той можеше също да различава цветовете на звездните купове: розовия оттенък на горящия водород, синьо-зелените багри на сияещия кислород. За него нощното небе беше обсипано с хиляди пъти повече звезди…
— Кажи ми — подкани го тя настойчиво, — колко звезди виждаш сега?
— Точно сега не виждам нищо — каза той приглушено, все още закрил очите си с ръка. — Сляп съм.
— Не, говоря сериозно — каза Мери-Линет и го хвана за ръката.
Това беше глупаво от нейна страна. Тя не мислеше какво прави. Но когато го докосна, сякаш затвори електрическа верига. Беше разтърсена от електрически удар. Аш отпусна ръката си и я погледна.
В продължение на една дълга секунда те стояха лице в лице, приковали погледи един в друг. Между тях потрепна нещо като мълния. След това Мери-Линет се отдръпна.
„Не искам повече това да се случва. О, боже, защо въобще стоя тук и разговарям с него? Имам достатъчно работа тази нощ. Трябва да намеря заровен труп.“
— Урокът по астрономия свърши — каза тя, протягайки ръка за бинокъла си. Гласът й съвсем леко потрепваше. — А сега отивам на хълма.
Тя не го попита за плановете му тази вечер. Всъщност не я беше и грижа, стига само да не бяха заедно.
Той се поколеба за миг, преди да й подаде бинокъла и когато го направи, се постара да не я докосва.
„Добре — помисли си Мери-Линет. — Значи и двамата чувстваме едно и също нещо.“
— Довиждане.
— Довиждане — каза Аш уморено. Той понечи да си тръгне, но сетне се спря, навел надолу глава. — Исках само да ти кажа…
— Да?
Без да се обръща, той заговори с равен и съвършено спокоен глас.
— Бих те посъветвал да стоиш по-далече от сестрите ми.
Мери-Линет се почувства като ударена от гръм. Чак онемя от смайване и възмущение. Сетне си помисли: „Чакай малко, може би той знае, че те са убийци, и се опитва да ме предпази. Също като Джереми.“
— Защо? — успя да промълви тя въпреки буцата в гърлото си.
Той поклати наведената си глава.
— Просто не мисля, че ще им повлияеш добре. Те са доста впечатлителни и не бих искал да започнат да си въобразяват разни неща.
Мери-Линет въздъхна: „Е, какво ли друго можех да очаквам.“ Сетне тя му каза мило и спокойно:
— Аш, разкарай се и пукни!
8
Тя почака още половин час, след като той тръгна надолу по пътя, отправяйки се на изток, неизвестно защо. Натам нямаше нищо друго, освен два потока и много дървета. И собствената й къща. Надяваше се, че е тръгнал към града, без да има понятие колко е далече.
„Е, добре, той вече си тръгна, така че не мисли за него. Имаш работа, ако не си забравила. И при това донякъде опасна. Той самият едва ли е замесен във всичко това. Не мисля, че има представа какво се е случило с госпожа Бърдок.“
Тя взе лопатата и тръгна на запад. Докато вървеше, откри, че е успяла да прогони Аш от ума си. Причината беше, че мислите й бяха изцяло погълнати от онова, което й предстоеше.
„Не ме е страх да го направя. Не ме е страх. Не ме е страх… Разбира се, че ме е страх.“
Но в страха нямаше нищо лошо, защото щеше да я накара да бъде внимателна. Щеше да свърши всичко бързо и тихо: първо през пролуката в живия плет, след това малко работа с лопатата и после обратно навън, преди някой да я забележи.