Двете й сестри се взираха в нея известно време и сетне се спогледаха.
— Май ще се наложи да вървим пеша — каза Кестрел на Роан.
— Има и по-лоши неща от това — отбеляза Роан. Тя отметна един кестеняв кичур коса от челото си и огледа автобусната спирка, която представляваше отворена кутия със стъклени стени и полуразбита пейка в нея. — Само да имаше тук телефон…
— Е, такъв няма. И до Брайър Крийк има двайсет мили път — рече Кестрел и златистите й очи проблеснаха с нещо като мрачно злорадство. — Май ще се наложи да оставим багажа си тук.
Джейд я прониза тревога.
— Не, не! Всичките ми дрехи са тук. Хайде, двайсет мили не са чак толкова много. — В едната си ръка тя взе самоцелната си клетка за котки, направена от дърво и метални жици, а в другата куфара си. Джейд се отдалечи доста надолу по пътя, преди да чуе скърцането на чакъла зад себе си. Те я бяха последвали. Роан въздишаше стоически, Кестрел се подсмихваше тихо, а златистата й коса грееше под светлината на звездите.
Тесният път беше тъмен и пуст, но не и напълно безмълвен. Отвсякъде долитаха тихи звуци, които се сливаха в сложния строен хор на нощната тишина. Това би било една приятна разходка, ако не беше куфарът на Джейд, който като че ли ставаше по-тежък с всяка следваща крачка, а тя самата беше толкова гладна, колкото никога в живота си. Джейд, разбира се, знаеше, че не трябва да споменава за това пред Роан, но точно по тази причина се чувстваше смутена и объркана.
Най-накрая, когато почти се беше предала и тъкмо си мислеше да остави куфара на земята и да отдъхне, тя чу някакъв нов звук в нощта.
Беше автомобил, който ги догонваше. Моторът боботеше толкова силно, че се създаваше усещането, че няма да ги настигне скоро, но когато прелетя покрай тях, Джейд видя, че колата се движи с голяма скорост. Сетне се чу трополене на чакъл и скърцане на спирачки. Автомобилът даде назад и Джейд видя едно момче, което я гледаше през прозореца. До него имаше друго момче и тя огледа двамата с любопитство.
Бяха горе-долу на възрастта на Роан и лицата им бяха силно загорели от слънцето. Момчето зад волана беше русоляво и като че ли не се беше къпало от доста време. Другото имаше кестенява коса, носеше жилетка на голо и държеше между зъбите си клечка за зъби.
Те гледаха Джейд с не по-малко любопитство. Сетне шофьорът свали стъклото и тя се изненада колко бързо то се плъзна надолу.
— Да ви закараме ли донякъде? — попита шофьорът с неочаквано сияеща усмивка. Зъбите му грееха в контраст с немитото му лице. Джейд погледна Роан и Кестрел, които тъкмо я бяха настигнали. Кестрел не каза нищо, но погледна колата през гъстите ресници на кехлибарените си очи. Кафявите очи на Роан излъчваха топлина.
— Защо не? — каза Роан усмихната, но после добави нерешително: — Но ние отиваме във фермата Бърдок. Може да не ви е на път.
— Да, знам го това място. Не е далече — каза другият с жилетката, без да изважда клечката от устата си. — За дамите сме готови на всичко — добави той в опит да бъде галантен. Сетне отвори вратата и слезе от колата. — Една от вас може да седне отпред, а аз ще седна отзад с другите две. Май ми провървя, а? — пошегува се младежът, поглеждайки приятеля си.
— Май, да — отвърна шофьорът и отново се усмихна широко. — Клетката за котки можем да сложим отпред, а куфарите отзад в багажника.
Роан се усмихна на Джейд и Джейд знаеше какво си мисли сестра й: „Нима всички тук са толкова любезни!“
Момичетата натовариха багажа си и седнаха в колата. Джейд зае мястото до шофьора, а Роан и Кестрел се настаниха на задната седалка от двете страни на момчето с жилетката. Минута по-късно те летяха по пътя със скорост, която Джейд намери за възхитителна, и чакълът хрущеше под колелата им.
— Аз съм Вик — каза момчето зад волана.
— А аз Тод — съобщи приятелят му.
С представянето на момичетата се зае Роан:
— Аз съм Роан, това е Кестрел, а тази отпред е Джейд.
— Приятелки ли сте?
— Ние сме сестри — отвърна Джейд.
— Не си приличате много.
— Всички така казват. — Джейд имаше предвид всички, които бяха срещнали след бягството си. У дома всеки знаеше, че са сестри и никой не ги питаше.
— Какво правите тук толкова късно? — попита Вик. — Това не е място за добри момичета.
— Ние не сме добри момичета — обясни Кестрел разсеяно.
— Но се стараем да бъдем такива — каза Роан укорително и стрелна сестра си с поглед. След това се обърна към Вик: — Чакахме пралеля си Опал да ни вземе от автобусната спирка, но тя не дойде. Преместихме се тук и ще живеем във фермата Бърдок.