— Какво става? — каза Марк, опитвайки се също да погледне. Мери-Линет сложи ръка върху устата му.
А ставаше следното — момичетата отново копаеха в градината. Само че този път нямаше найлонови торби за боклук с неизвестно съдържание. Какво правеха те? Дали не унищожаваха главната улика? Може би щяха да я пренесат в къщата и да я изгорят? Или да я насекат?
Сърцето й биеше лудо.
Марк проточи шия и надникна навън. Мери-Линет го чу да си поема дъх и сетне изведнъж сякаш нещо го задави. Може би се опитваше да намери някакво невинно обяснение за случващото се. Тя стисна рамото му.
Двамата гледаха как момичетата копаят една след друга, подавайки си лопатата. Мери-Линет отново се изненада колко са силни. Въпреки че Джейд изглеждаше толкова крехка.
Всеки път, когато някоя от сестрите обхождаше градината с поглед, сърцето на Мери-Линет прескачаше един удар. „Дано да не ни видят, дано да не ни чуят, дано да не ни хванат“, мислеше си тя.
След като значително количество пръст беше изкопано и струпано на купчина, Роан и Кестрел се наведоха над ямата. И извадиха оттам дългия увит в найлонова торба предмет, който Мери-Линет беше видяла по-рано. Той изглеждаше вдървен и изненадващо лек.
За първи път Мери-Линет се запита дали не е прекалено лек, за да е труп. Или прекалено вдървен? Колко време след смъртта настъпваше вкочанясването на тялото?
Марк дишаше неравно, хриптейки. Момичетата понесоха предмета към пролуката в живия плет.
Марк изруга.
Умът на Мери-Линет работеше с бясна скорост. Тя прошепна:
— Марк, стой тук. Аз ще ги проследя…
— Ще дойда с теб.
— Трябва да кажеш на татко, ако нещо се случи с мен…
— Идвам с теб!
Нямаше време за спор. И освен това Мери-Линет донякъде се радваше, че Марк, с неговата момчешка сила, щеше да бъде до нея.
— Добре тогава — изпъшка тя. — И нито звук!
Мери-Линет се тревожеше, че вече са изгубили сестрите — беше толкова тъмна нощ. Но когато двамата с Марк се промъкнаха през пролуката в рододендроните, тя видя пред тях светлина. Малка полюшваща се светлина. Сестрите използваха ръчно фенерче.
„Тихо и върви внимателно.“ Мери-Линет не смееше да каже гласно тези думи на Марк и затова си ги повтаряше наум като мантра. Цялото й внимание беше съсредоточено върху малкия сноп светлина, който следваха като опашка на комета в мрака.
Светлината ги водеше на юг към една елова гора, в която скоро навлязоха.
„Къде отиват те?“, мислеше си Мери-Линет. Тя чувстваше как мускулите й потръпват от усилието да върви колкото може по-бързо и безшумно. За щастие земята беше покрита с борови и елови иглички. Ухаещи и леко влажни, те заглушаваха стъпките им. Мери-Линет почти не чуваше Марк зад себе си, освен когато се препънеше в нещо.
Вървяха като че ли цяла вечност. Беше тъмно като в рог и Мери-Линет бързо изгуби всякаква представа за посока. Изобщо не знаеше как щяха да се върнат.
„О, боже, трябва да съм си изгубила ума, че да направя това… И на всичко отгоре забърках и Марк. Ние сме посред гората с три луди момичета.“
Лъчът от фенерчето увисна във въздуха.
Мери-Линет се спря и вдигна ръката си, в която Марк миг по-късно се блъсна. Тя се взираше в светлината, опитвайки се да се увери, че наистина беше престанала да се отдалечава.
Да. Светлият сноп беше неподвижен. И насочен към земята.
— Да се приближим малко — прошепна Марк в ухото на Мери-Линет. Тя кимна и започна да се промъква напред, колкото може по-бавно и безшумно. На всеки няколко крачки спираше и заставаше абсолютно неподвижно, чакайки да види дали светлината няма да се насочи към нея.
Но за щастие това не се случваше.
Тя падна по корем и пропълзя последните десетина крачки до края на горската поляна, където сестрите се бяха спрели. А оттам вече се виждаше какво правят.
Кестрел беше разчистила боровите иглички с лопатата и копаеше дупка.
Мери-Линет усети Марк да пропълзява до нея, смачквайки папратите под себе си. Тя чувстваше как гърдите му се повдигат от вълнение и знаеше, че той вижда онова, което виждаше и тя.
„Съжалявам. О, Марк, толкова съжалявам.“
Сега вече нямаше място за отричане. Мери-Линет знаеше всичко. Дори не беше нужно да поглежда какво има в найлоновата торба.
„Как ще намеря това място отново, когато доведа тук шерифа? Как ще си спомня къде сме? Тук е като лабиринт от фантастична компютърна игра — смесена иглолистна гора във всички посоки и никакъв ориентир.“