Тя прехапа устни. Леглото от влажни елови иглички беше меко, пружиниращо и доста удобно. Можеха да останат тук достатъчно дълго, докато сестрите приключеха работата си, и след това да сложат някакъв знак върху дърветата. Да направят снимки. Да вържат чорап за някой клон.
Под светлината на прожектора се видя как една ръка оставя лопатата. След това Роан и Кестрел вдигнаха предмета в найлоновата торба — Мери-Линет предположи, че Джейд държи фенерчето — и го спуснаха в дупката.
„Добре. А сега заривайте и си вървете.“
Снопът светлина се насочи към Роан, която се наведе и взе отново лопатата. Тя започна бързо да зарива дупката с пръст. Мери-Линет ликуваше. „Всичко скоро ще свърши“, мислеше си тя и въздъхна тихо от облекчение.
И в този миг всичко се промени.
Лъчът светлина рязко се завъртя. Мери-Линет се притисна към земята, чувствайки как очите й се разширяват. Тя виждаше силует с ореол от светлоруси коси около лицето. Кестрел! Кестрел се беше завъртяла по посока на Марк и Мери-Линет, напрегната и съвършено неподвижна. И се ослушваше. Ослушваше…
Мери-Линет беше като вкаменена, с отворена уста, опитвайки се да диша без никакъв звук. Под нея сред меките иглички пъплеха разни неща. Стоножки и буболечки. Не посмя да помръдне дори когато почувства нещо да я гъделичка по гърба под тениската.
Ушите й бучаха от напрежение. Но в гората беше тихо… зловещо тихо. Мери-Линет чуваше собственото си сърце да бие диво в гърдите й, макар да й се струваше, че го усеща в гърлото си и главата й потрепваше леко в ритъма му.
Тя беше ужасена.
И това не беше просто страх. Не си спомняше да е преживявала такова нещо откакто беше девет — или десетгодишна. Това беше призрачен страх. Страх от нещо, което дори не си сигурен, че съществува.
По някаква причина силуетът на Кестрел в тъмната гора я изпълваше с атавистичен ужас. Обзеха я мрачни предчувствия.
„О, боже, не трябваше да водя Марк тук!“
Точно в този момент тя чу дишането на Марк. Просто лек звук, не хриптене, а по-скоро нещо като предене на котка. Това беше звук, който Мери-Линет бе чувала, когато брат й беше дете с болни бели дробове.
Кестрел беше замряла и въртеше сковано глава, сякаш за да локализира шума.
„О, Марк, не! Не дишай. Задръж дъха си!“ Всичко се случи много бързо.
Кестрел се втурна напред. Мери-Линет видя бягащия й силует, който се носеше в мрака с неимоверна скорост. Никой не можеше да тича толкова бързо…
Никое човешко същество…
Какви бяха тези момичета?
Пред очите й се редуваха кратки проблясъци като на забавен каданс. Кестрел, която се отдели от земята с невероятен скок. Тъмните дървета наоколо. Нощна пеперуда, уловена от снопа светлина.
Кестрел се приземяваше.
„Защити Марк!“
Елен! Кестрел връхлетя върху елен. Умът на Мери-Линет беше изпълнен с хаотични шеметни образи. Образи, в които нямаше смисъл. Изведнъж й хрумна френетичната мисъл, че това изобщо не е Кестрел, а един от онези хищни динозаври, които бе гледала по филмите. Защото това беше начинът, по който Кестрел се движеше.
Или може би това не беше елен. Но Мери-Линет виждаше бялото при гърлото му, чисто и истинско като дантела около шията на младо момиче. Тя виждаше бистрите му черни очи.
Еленът изпищя. „Не може да бъде! Не е възможно да виждам това…“
Еленът беше на земята, ритайки безпомощно с тънките си крака. А Кестрел се беше вкопчила в него. Заровила лице в бялото при гърлото му. Ръцете й бяха около шията му.
Еленът изпищя отново. Дръпна се рязко в опит да се изтръгне. Като че ли потръпваше в конвулсии.
Лъчът на фенерчето се стрелваше в различни посоки. Сетне се спусна надолу. В самия край на светлината тя видя две други фигури да се присъединяват към Кестрел. Те всички държаха елена. Още един последен гърч и животното спря да се съпротивлява. Всичко отново притихна. Мери-Линет виждаше косата на Джейд, която беше толкова лъскава, че отделните кичури улавяха светлината на фона на мрака.
Сред безмълвието на гората трите фигури придържаха главата на елена. Скупчени над него. Раменете им се движеха ритмично. Мери-Линет не виждаше точно какво правят, но сцената в общи линии й беше позната. Тя беше гледала десетки научнопопулярни филми. За дивите кучета, за лъвовете и за вълците. Глутницата беше застигнала плячката си и сега се хранеше.