„Винаги съм се стремяла… да бъда добър наблюдател. И сега просто трябва да повярвам на онова, което виждам…“
Чуваше до себе си дъха на Марк, в който се долавяха хрипове.
„О, боже, помогни ми да го измъкна оттук. Помогни ни да се спасим!“
Струваше й се, че изведнъж се е освободила от някакво вцепенение. Устната й кървеше отново — сигурно се беше прехапала, докато беше гледала елена. Устата й се изпълни с вкуса на бакър, кръв и страх.
— Хайде — прошепна тя едва чуто, пълзейки назад. Клонки и иглички драскаха корема й, понеже тениската й се беше вдигнала. Тя сграбчи ръката на Марк. — Хайде!
Но вместо да я последва, Марк тръгна да се изправя на крака.
— Марк! — Заставайки на колене, Мери-Линет се опита да го дръпне към земята.
Той се изтръгна от ръцете й. И пристъпи към поляната.
„Не!“
— Джейд!
Той вървеше към поляната.
„Не!“, изкрещя отново мислено Мери-Линет и след това го последва. Бяха се издали и вече нямаше значение какво прави той. Но тя искаше да бъде с него.
— Джейд! — Марк грабна фенера от земята и го насочи към трите приведени фигури в края на поляната. Три лица се извърнаха към него.
Целият свят се завъртя пред очите на Мери-Линет. Едно беше да предположи какво правят момичетата и съвсем друго беше да го види с очите си. Тези три красиви лица, бели под светлината на фенера… с нещо, което приличаше на размазано червило по устните и брадичките им. Наситено червено, с малинов оттенък.
Но това не беше нито червило, нито малинов сок. А кръв… и бялата шия на елена беше изцапана с нея.
„Те ядат елена… Те действително ядат елена! О, боже, те наистина го правят…“
Една част от ума й — онази, която бе поглъщала филми на ужасите — очакваше момичетата да просъскат и да се отдръпнат от светлината. Да препречат лъча светлина с окървавени ръце, правейки свирепи физиономии.
Но нищо такова не се случи. Нямаше никакви животински звуци, никакви демонични гласове. Никакви неестествени движения.
Вместо това Мери-Линет стоеше вцепенена в агонията на ужаса, а Марк се опитваше да си поеме дъх.
Сетне Джейд се изправи. И каза:
— Какво правите вие тук? — Гласът й беше озадачен и с нотки на раздразнение. Обикновено с такъв тон момичетата говорят на момчетата, които ги преследват постоянно и им предлагат да излязат на среща.
Мери-Линет почувства мислите й да летят хаотично.
Последва дълга тишина. Сетне Роан и Кестрел също се изправиха. Марк дишаше тежко, насочвайки лъча на прожектора тук към едно момиче, ту към друго, но винаги се връщаше на Джейд.
— А вие какво правите тук? — попита той дрезгаво. Снопът светлина се премести към ямата, после обратно към момичетата.
— Аз попитах първа — отвърна Джейд намръщено.
Ако беше само тя, Мери-Линет може би щеше да реши, че не ги грози чак такава голяма опасност. Но Роан и Кестрел си размениха погледи и сетне завъртяха глави към Марк и Мери-Линет. И изразът на лицата им накара Мери-Линет да изтръпне от ужас.
— Не трябваше да ни следите — каза Роан. Тя изглеждаше замислена и тъжна.
— Това би трябвало да е невъзможно — рече Кестрел. Тя изглеждаше мрачна.
— Причината е, че миришат на кози — обясни Джейд.
— Какво правите? — извика Марк отново, почти изхлипвайки. Мери-Линет искаше да протегне ръка към него, но не можеше да помръдне.
Джейд избърса уста с опакото на ръката си.
— Е, добре, не е ли ясно? — Тя се обърна към сестрите си. — Какво трябва да направим сега?
Последва мълчание. Сетне Кестрел каза:
— Нямаме избор. Трябва да ги убием.
9
Колкото и да беше неочаквано, но Мери-Линет я досмеша. Думите на Кестрел й прозвучаха като реплика от глупав филм. „Трябва да ги убием… трябва да ги убием… трябва да ги убием.“
Марк се разсмя някак особено.
„Той сигурно се чувства ужасно — помисли си Мери-Линет, обзета от някакво странно спокойствие. — Ако въобще преживеем тази нощ, което няма да се случи, Марк ще понесе всичко това много тежко. Той и без това се страхуваше от момичетата и гледаше, общо взето, песимистично на живота.“
— Защо просто не седнем? — каза Роан с напрегната въздишка. — Трябва да намерим някакъв изход от положението.
Марк отметна глава назад и отново се разсмя.