— Джейд, знам, че е трудно… — поде Роан, но Кестрел я прекъсна:
— Стига си хленчила!
Джейд трепереше и тялото й беше напрегнато като на котка, която се готви за схватка. Гласът й беше по-висок от този на сестрите й.
— Вие просто не можете да направите това! Защото мисля… мисля, че…
— Джейд…
— Мисля, че той е моята сродна душа!
Настъпи гробно мълчание.
След това Роан изстена.
— О, боже…
— Виж ти — рече Кестрел.
Те и двете гледаха Джейд. Вниманието им беше изцяло съсредоточено върху нея. „Сега е моментът“, помисли си Мери-Линет.
Тя замахна силно с фенера към Кестрел, искайки да извади първо нея от строя, с надеждата, че Роан ще се обезкуражи, ако Кестрел бъдеше наранена. Но ударът не се получи, защото Марк се хвърли към нея, блъсвайки ръката й.
— Не докосвай Джейд!
След това настъпи хаос. Вкопчени ръце, впити пръсти, ритащи крака. Джейд и Марк крещяха на останалите да спрат. Мери-Линет почувства, че прожекторът беше изтръгнат от ръката й. Видя пред себе си нечия дълга коса, сграбчи я и дръпна с всичка сила. Някой я ритна и усети в ребрата си пареща болка.
След това почувства нещо да я тегли назад. Марк я държеше и се опитваше да я измъкне от схватката. Джейд лежеше върху Кестрел и едновременно с това беше вкопчила ръце в Роан.
Всички бяха задъхани. Марк почти плачеше.
— Не трябва да правим това — каза той. — Това е ужасно. Абсолютно недопустимо.
В същото време Джейд нареждаше войнствено:
— Той е моята сродна душа! Разбирате ли това? Разбирате ли? Той не ми е нужен мъртъв.
— Той не ти е никаква сродна душа, глупачке — каза Кестрел някак приглушено. Тя лежеше по очи върху килима от елови иглички. — Когато срещнеш своята сродна душа, откритието те поразява като мълния и разбираш, че това е единственият човек на света, който е предназначен за теб. Не се питаш дали това е така, а просто знаеш, че това е твоята съдба, независимо дали ти харесва или не.
Някъде дълбоко в ума на Мери-Линет се надигна смътна тревога, но сега тя имаше по-неотложни неща, за които да се безпокои.
— Марк, махай се оттук — рече тя, останала без дъх. — Бягай!
Той ни най-малко не отпусна хватката си.
— Защо е нужно да бъдем врагове?
— Марк, те са убийци. Няма оправдание за това. Убили са собствената си леля.
Три лица се обърнаха сепнато към нея. Полумесецът беше изгрял над върхарите на дърветата и сега Мери-Линет ги виждаше съвсем ясно.
— Никого не сме убивали! — възкликна негодуващо Джейд.
— Как стигна до този извод? — попита Роан.
Устата на Мери-Линет увисна отворена от изненада.
— Но вие я погребахте, за бога!
— Да, но я намерихме мъртва.
— Някой я беше намушкал с кол — рече Кестрел, изтръсквайки еловите иглички от златната си коса. — Може би някой ловец на вампири. Вие вероятно не знаете нищо за това.
Марк преглътна.
— Намушкал те… с кол?
— Е, по-точно с една пръчка от оградата — поясни Кестрел.
— Била е вече мъртва? — обърна се Мери-Линет към Роан. — Но защо тогава, за бога, я погребахте в задния двор?
— Би било проява на неуважение да я оставим в мазето.
— Искам да кажа, защо просто не я погребахте в някое гробище?
На лицето на Роан се изписа нещо средно между тревога и уплаха.
— Ъ-ъ… вие всъщност не сте видели леля Опал — каза Джейд.
— Тя не изглежда много добре — обясни Кестрел. — Доста е втвърдена. Би могло да се каже мумифицирана.
— Така се случва с нас, когато умрем — каза Роан, сякаш търсеше извинение.
Мери-Линет се облегна на Марк, опитвайки се да намести новата си представа за света. Всичко около нея се въртеше.
— Значи… вие само се опитвате да я скриете. Но… вие все пак сте направили нещо на Тод Ейкърс и Вик Ким…
— Те ни нападнаха — прекъсна я Джейд. — Те си мислеха много лоши неща и ни стискаха ръцете.
— Значи те…? — Мери-Линет се изправи. И изведнъж всичко й стана ясно. — О, боже мой! Тези негодници!
Как не се беше сетила за това? Тод и Вик… Миналата година имаше слухове, че са нападнали някакво момиче от Уестгроув. А сега се бяха опитали да направят същото и с тези момичета и…