— Не бъди толкова сигурна.
Мери-Линет бе изслушала този разговор, чувствайки се все по-разколебана и слаба. За да прикрие това, тя каза на Роан.
— Не мисля, че леля ти Опал е била на същото мнение.
Аш се надигна, без да става от стола си.
— Хей, а къде е старата вещица, между другото? Трябва да си поговоря с нея, преди да тръгнем.
Последвалото мълчание като че ли щеше да се проточи цяла вечност.
— Аш… нима не знаеш? — промълви Роан.
— Разбира се, че знае. Десет към едно, че той го е направил — рече Кестрел.
— Какво трябва да знам? — попита Аш, губейки търпение с всяка следваща секунда.
— Леля ви е мъртва — каза му Марк.
— Някой я е намушкал с кол — добави Джейд.
Аш обходи стаята с поглед. Изразът на лицето му издаваше подозрението му, че всичко това е може би някаква шега.
„О боже! — мислеше си Мери-Линет, вцепенена. — Когато е изплашен и смутен, той изглежда толкова безпомощен. И уязвим. Почти като човек.“
— Някой… е убил… леля Опал. Да не ме е излъгал слухът?
— А ти да не искаш да кажеш, че не знаеш това? — попита Кестрел. — Какво прави, между другото, тази нощ?
— Блъсках си главата в една скала — отвърна Аш. — После ви търсих. А когато влязох тук, вие тъкмо говорехте за мен.
— А да си се натъкнал на някакви домашни животни тази вечер? Например кози?
Аш изгледа Кестрел продължително и недоверчиво.
— Сит съм, ако това имаш предвид. И за целта не съм използвал кози. Какво общо има това с леля Опал?
— Мисля, че трябва да му я покажем — рече Роан.
Роан беше тази, която стана и отгърна края на килима от тялото на козата. Аш заобиколи кушетката, за да я види какво прави. Мери-Линет се извърна, за да може да наблюдава лицето му.
Той трепна, но бързо се овладя.
— Виж какво намерихме в устата на козата — каза Роан тихо.
Аш взе предпазливо черното цвете.
— Ирис. Е, и?
— Да си бил наскоро в твоя клуб? — попита Кестрел.
Аш я погледна уморено.
— Ако съм го направил, защо ми е да оставям толкова очевидна улика?
— Може би, за да е ясно, че ти си го направил.
— Не е необходимо да убивам кози, за да съобщя нещо на някого. Аз мога да говоря, както ти е известно.
Кестрел не изглеждаше особено впечатлена от отговора му.
— Може би си разчитал по този начин съобщението ти да има по-голям ефект.
— Приличам ли ти на идиот, който би си губил времето да си прави възглавничка за топлийки от коза?
— Не, не мисля, че си го направил ти — обади се Роан с присъщия си спокоен тон. — Но някой все пак го е направил. Вероятно същият, който е убил и леля Опал. И ние се опитваме да разберем кой.
— Е, добре, кого подозирате?
Всички погледнаха към Мери-Линет и тя извърна глава.
— Има един главен заподозрян — намеси се Марк. — Казва се Джереми Лавет. И той е истински…
— Той е просто едно тихо момче — прекъсна го Мери-Линет. Ако някой трябваше да опише Джереми, това беше тя. — Познавам го още от основното училище и никога не бих повярвала, че е в състояние да причини зло на една възрастна дама или на козата й.
— Но чичо му беше луд — упорстваше Марк. — И освен това съм чувал разни неща за семейството му…
— Никой не знае нищо за семейството му — рече Мери-Линет. Тя имаше чувството, че се опитва да задържи главата си над водата с тежести, прикрепени към китките и глезените й. Онова, което я теглеше надолу, не беше подозрението на Марк, а собствените й съмнения. Един тих глас в ума й постоянно нашепваше: „Но той изглежда толкова мило момче.“ Което, разбира се, означаваше, че не е такъв.
Аш я наблюдаваше мрачно и напрегнато.
— Как изглежда този Джереми?
Нещо в тона му страшно ядоса Мери-Линет.
— Теб какво те интересува?
Аш премигна и погледна настрани. Сетне сви леко рамене и каза престорено любезно:
— Просто съм любопитен.
— Той е много красив — отговори Мери-Линет. — Беше се открил чудесен повод да даде воля на яда и лошото си настроение. — Но това не е някаква празна красота. Джереми, освен това е много интелигентен и чувствителен. Има коса с цвят на борови шишарки и най-изумителните кафяви очи. Той е тънък и висок, всъщност малко по-висок от мен, защото когато сме един до друг, очите ми са на нивото на устата му.