— Сега, посред бял ден? — подхвърли Кестрел възмутено, но Аш вече вървеше до Бъни. А Мери-Линет реши, че ще се радва да се отърве от него.
— Кое беше това момиче? — попита Роан със странен глас.
Мери-Линет я погледна изненадано.
— Бъни Мартен. Познавам я от училище. Какво не е наред?
— Тя се беше вторачила в нас — отвърна Роан тихо.
— Тя се беше вторачила в Аш. А вероятно е проявила интерес и към вас трите. Вие сте нови в града и сте красиви. Навярно се пита кои момчета ще й отнемете.
— Разбирам — каза Роан, но продължи да изглежда угрижена.
— Роан, какво има?
— Няма нищо. Абсолютно нищо. Просто името й е особено, като на вампирите ламия.
— Имаш предвид „Бъни“?
— Да. — Роан се усмихна. — Вампирите по традиция кръщават децата си на неща от природата — скъпоценни камъни, животни, цветя и дървета. Затова „Бъни“10 е типично име за нашия вид. А „Мартен“11 не беше ли някаква невестулка?
В ума на Мери-Линет нещо отново трепна за миг… Нещо, свързано с Бъни… и някаква гора… Но сетне всичко изчезна. Не можа да си спомни нищо повече.
— Чувстваш ли нещо особено около нея? — обърна се тя към Роан. — Искам да кажа, възможно ли е да е една от вас? Защото иначе изобщо не мога да си представя Бъни като вампир. Съжалявам, но не мога.
Роан се усмихна.
— Не, нищо не чувствам. И съм сигурна, че си права. Хората също могат да имат имена като нашите. И понякога това е объркващо.
По някаква необяснима причина Мери-Линет продължаваше да си мисли за гората, която се беше мярнала в ума й преди малко.
— Знаеш ли, не разбирам защо се кръщавате на дървета. Мислех, че дървото е опасно за вас.
— Така е… и точно затова е символ на силата. Имената на дърветата са едни от най-могъщите имена в нашите очи.
Аш излезе от магазина. В същия момент Мери-Линет се обърна и потърси Джереми с поглед.
Не го видя, бензиностанцията беше пуста, но чу нещо… Звук, за който не си беше давала сметка през последните няколко минути. Удари с чук.
— Хайде да заобиколим — каза тя и тръгна, без да почака Аш да се присъедини към тях. Кестрел и Роан я последваха.
Джереми беше отзад и ковеше дълга дъска върху един счупен прозорец. Земята около него беше посипана с парчета от дебело стъкло със зеленикав оттенък. Светлокестенявата му коса падаше върху очите му, докато се опитваше да задържи дъската неподвижно.
— Какво е станало? — попита Мери-Линет, посягайки механично към десния край на дъската, за да му помогне.
Той вдигна глава и на лицето ум се изписа облекчение, когато пусна дъската.
— А, Мери-Линет, благодаря ти. Задръж за секунда.
Джереми бръкна в джоба си за пирони и започна да ги забива с чука си с бързи уверени движения. Сетне каза:
— Не знам какво е станало. Някой е счупил прозореца миналата нощ. Всичко е изпотрошил.
— Миналата нощ, изглежда, е била доста оживена — отбеляза сухо Кестрел.
Джереми се обърна по посока на гласа. И в следващия момент ръцете му се сковаха, както държеше чука и пирона. Остана дълго загледан в Кестрел и Роан, която стоеше до нея… После се извърна отново към Мери-Линет и каза бавно:
— Пак ли ти свърши бензинът?
— О, не. Не. — „Трябваше да отлея малко от резервоара, за да има повод да дойда тук“ — помисли си Мери-Линет. Нанси Дрю несъмнено би се сетила за това. — Просто се появи някакво чукане и реших, че би могъл да погледнеш двигателя… понеже последния път не го направи.
„Несвързано и жалко обяснение“, каза си тя в последвалата тишина. В това време светлокафявите очи на Джереми продължаваха да се взират изпитателно в нея.
— Разбира се, Мери-Линет — каза той без нито нотка на сарказъм. Думите му прозвучаха по-скоро нежно. — Веднага щом свърша тук.
„О, не е възможно той да е вампир. И какво правя тук въобще? Лъжа го и го подозирам, при положение че винаги е бил мил с мен. Той е от онези момчета, които по-скоро помагат на старите дами, вместо да ги убиват.“
С-с-с-с-с-с-с…
Мери-Линет трепна, когато чу това диво изсъскване, което разцепи тишината. То дойде зад гърба й и за миг, обзета от ужас, си помисли, че го е издала Кестрел. Сетне тя видя, че Джейд и Марк са заобиколили зад ъгъла и че Тиги се бори в ръцете на Джейд като малък леопард. Котето фучеше и драскаше с нокти, а черната му козина беше настръхнала. Преди Джейд да успее да го сграбчи по-здраво, то се покатери по рамото й, скочи, тупна на земята и побягна.