— Как така?
— Разбираш ли, върколаците са различни — каза Роан. — Не са като вампирите. Те не могат просто да се задоволят с някакво количество кръв и после да спрат, без да наранят повече жертвата си. Върколаците убиват всеки път, когато ловуват, защото трябва да ядат. — Мери-Линет преглътна, но Роан продължи невъзмутимо. — Понякога те изяждат цялото животно, но задължително поглъщат вътрешните органи, сърцето, черния дроб… Принудени са да го правят, по същия начин както вампирите се нуждаят от кръв.
— И това означава…
— Че той не е убил леля Опал. Нито козата. Те и двете бяха непокътнати. — Роан въздъхна. — Виж. Върколаците и вампирите традиционно се мразят едни други. Те са вечни съперници и вампирите ламия възприемат върколаците в общи линии като по-низша класа. Но много от тях са достойни създания и убиват само за да се хранят.
— О! — каза Мери-Линет с глух глас. Трябваше ли това да я направи по-щастлива? — Значи момчето, което мислех за добро, просто понякога трябва да яде черен дроб.
— Мери-Линет, не можеш да го обвиняваш за това. Не знам как да ти го обясня. Върколаците не са хора, които понякога се превръщат във вълци. Те по-скоро са вълци, които понякога изглеждат като хора.
— Но въпреки това убиват — отбеляза мрачно Мери-Линет.
— Да, но само животни. Законът е много строг в това отношение. В противен случай хората много бързо ги откриват. Вампирите могат да прикрият делата си, представяйки нещата така, сякаш гърлото на жертвата е било прерязано, но когато убива върколак, всичко е очевидно.
— Добре. Сега разбирам. — „Трябва да бъда по-ентусиазирана — помисли си Мери-Линет. — Но как е било възможно да се доверя на някого, зад чиито очи се е криел върколак. Мога да им се възхищавам, както се възхищавам на един красив и вероломен хищник, но не и да им се доверявам.“
— Сега, преди да се върнем, трябва да ти кажа, че може да възникне проблем — предупреди я Роан. — Ако Джереми разбере, че си го разпознала по пръстена, той може да се досети, че сме ти разказали за… — Тя се огледа и понижи глас: — За Нощния свят.
— О, боже! — възкликна Мери-Линет, осмисляйки думите й.
— Да, това означава, че ще бъде негов дълг да ни издаде. Или сам да ни убие.
— О, боже.
— Но не мисля, че ще го направи. Той те харесва, Мери-Линет. При това много. Не мисля, че ще намери сили да те предаде.
Мери-Линет почувства, че поруменява.
— Но така той сам ще си навлече неприятности, нали?
— Възможно е, ако някой научи за това. По-добре да се върнем и да видим какво става. Може би не е разбрал, че знаеш. Или Кестрел и Аш са успели да го заблудят по някакъв начин.
14
Те тръгнаха обратно към бензиностанцията, вървейки бързо, почти рамо до рамо. Мери-Линет намираше особена утеха в близостта и самообладанието на Роан. Тя никога преди не беше имала приятелка, която да не й отстъпва по нищо и която да умее с еднаква лекота да се грижи за другите и да приема помощта им.
Когато стигнаха до бензиностанцията, видяха, че малката група се е скупчила около колата на Мери-Линет. Джереми оглеждаше двигателя. Марк и Джейд се бяха върнали, стоейки ръка за ръка, но от Тиги нямаше никаква следа. Кестрел се беше облегнала на бензиновата помпа, а Аш говореше нещо на Джереми:
— … Върколакът влиза в кабинета на втория доктор и му казва: „Докторе, мисля, че съм болен от бяс.“ А докторът му отвръща…
„Очевидно номерът със заблудата не е минал“, помисли си Мери-Линет.
— Аш, това не е Смешно — намеси се Роан със затворени очи и сковани рамене. Сетне погледна Джереми и каза: — Извинявай. Той не го направи нарочно.
— Сигурен съм, че беше нарочно, но това няма значение. Чувал съм и по-лоши вицове. — Джереми се наведе отново над двигателя. Зави една капачка на мястото й с внимателни отмерени движения. После вдигна глава към Мери-Линет.
Тя не знаеше какво да каже. Какъв беше етикетът, когато току-що си разбрал, че някой е върколак? И че дългът на неговия вид му повелява да те изяде.
Очите й се напълниха със сълзи. Днес изобщо не можеше да се вземе в ръце.
Джереми погледна настрани. И поклати леко глава. На лицето му беше изписана горчивина.
— Точно както и предполагах — каза той. — Знаех, че ще реагираш по този начин. Иначе щях да ти кажа сам преди много време.
— Наистина ли? — Сълзите вече не замъгляваха така очите й. — Но тогава щеше да си имаш неприятности. Нали?