— Мисля, че са били Тод и Вик — отсече Марк.
— Много находчиво.
— Говоря сериозно. Знаеш, че Тод винаги дъвче някаква клечка за зъби. А в козата бяха забити именно клечки за зъби.
Клечки за зъби… За какво й напомняше това? Не, не бяха клечки за зъби, а по-големи пръчки. Защо не можеше да си спомни? Тя потърка чело и се отказа да се бори с паметта си.
— Добре… ще запиша Тод и Вик като ловци на вампири с въпросителен знак. Освен ако не мислиш, че те самите са вампири.
— Не — отвърна Марк, необезпокоен от сарказма й. — Мисля, че Джейд щеше да забележи това, докато е пиела кръвта им. — Той я погледна замислено. — Е, добре, ти си умната. Кой според теб го е направил?
— Нямам никаква представа.
Марк й направи физиономия и тя нарисува машинално кол върху листа хартия. Сетне колът се промени в по-малка пръчка с размерите на молив, държан от женска ръка. Мери-Линет не умееше да рисува ръце…
— О, боже. Бъни…
— Бъни ли го е направила? — попита Марк простодушно.
— Да — отговори Мери-Линет. — Тоест, не. Не знам. Но онези пръчки в козата, по-големите… виждала съм я да ги използва. Тя си оправя ноктите с тях. Това са специални клечки за кожичките на ноктите.
— Е, добре… — Марк изглеждаше поразен. — Но… Бъни. Хайде, стига, тя не може да убие и комар.
Мери-Линет поклати развълнувано глава.
— Според Роан нейното име е характерно за вампирите ламия. И освен това Бъни каза нещо странно онзи ден, когато търсех Тод и Вик. — В ума на Мери-Линет се отприщи поток от спомени, към които тя не желаеше особено да се връща. — Тя ми пожела „успешен лов“.
— Мери, това е от „Книга за джунглата“.
— Знам. Но прозвуча странно в нейната уста. Освен това тя изглежда някак подозрително мила и изплашена. Ами ако това е само номер? — Когато Марк не отговори, тя продължи: — Защо тази хипотеза да е по-малко вероятна от предположението, че Тод и Вик са ловци на вампири?
— Добре, запиши я и нея.
Мери-Линет го направи. Сетне каза:
— Знаеш ли, все забравям да попитам Роан как са писали на госпожа Бърдок от онзи остров… — Тя се прекъсна и застана нащрек, когато чу задната врата да се затръшва.
— Аз ли се връщам първа?
Това беше Роан, поруменяла, разчорлена и леко задъхана. Косите й падаха като настръхнал кестеняв облак около нея.
— Къде са останалите? — попита Мери-Линет.
— Разделихме се още в началото. Това е единственият начин да ловуваме на толкова малка територия.
— Малка! — Марк изглеждаше обиден. — Ако Брайър Крийк изобщо има някаква добра страна, без, разбира се, да го твърдя, то това е пространството.
Роан се усмихна.
— Но то не е достатъчно за лов — каза тя. — Не се засягай. На нас тук ни харесва, защото на острова изобщо нямахме възможност да ловуваме. Доставяха ни храната упоена и съвършено пасивна.
Мери-Линет пропъди от ума си образа, който бе извикан от тези думи.
— Ъ-ъ… искаш ли да се включиш в нашата детективска работа относно възможния извършител на престъплението? — попита тя.
Роан седна на кухненската маса, отмятайки един кестеняв кичур от челото си.
— Не знам. Питам се дали не е някой, който изобщо не ни е минавал и през ум.
Мери-Линет си спомни за какво беше говорила, когато задната врата се беше затворила с трясък.
— Роан, все се каня да те питам… Ти каза, че само Аш е можел да се досети къде сте избягали. А какво ще кажеш за онзи, с чиято помощ сте изпращали писмата извън острова? Той вероятно е знаел къде живее леля ви, нали така? Защото е можел да прочете адреса върху писмата ви.
— Крейн Линдън. — Роан се усмихна тъжно. — Не, Крейн не знаеше адреса. Той… — Тя докосна слепоочието си с пръст. — Не знам каква дума използвате вие. Неговият ум не е напълно развит. Той не може да чете. Но е много добър.
„Значи има неграмотни вампири. Е, защо пък не?“, каза си Мери-Линет и добави на глас:
— О! Добре, това означава, че можем да елиминираме още един от заподозрените.
— Виж, а какво ще кажеш за една по-смела хипотеза? — подхвърли Марк. — Може би звучи налудничаво, но не е ли възможно чичото на Джереми в действителност да не е мъртъв? И ако той… — В този момент от предната врата се чу тупване. Не, беше по-скоро нещо като ритмично потропване. „О, боже — помисли си Мери-Линет. — Тиги!“
15
Тиги! Тя се втурна навън, блъсвайки вратата с ръка. За миг в ума й се мярна котенце, набодено с малки остри пръчки.