„Виж ти — помисли си Мери-Линет. — Това вероятно е първият случай, когато просто разговаряме. Не се караме, не се иронизираме, а просто си говорим. И това е хубаво.“
Даже изненадващо хубаво. И най-странното беше, че Аш мислеше по същия начин, Мери-Линет беше сигурна в това. Те се разбираха един друг. Той й кимна едва доловимо над масата.
Те продължиха да разговарят. Мери-Линет изгуби представа за времето, докато спореха и обсъждаха различните хипотези. Най-накрая тя вдигна глава към часовника и с удивление осъзна, че е почти полунощ.
— Трябва ли да продължаваме да мислим? — каза Марк жаловито. — Капнал съм от умора. — Той почти лежеше на масата. Както и Джейд.
„Знам какво ти е — помисли си Мери-Линет. — И на мен умът ми е блокирал. И се чувствам… изключително глупава.“
— Струва ми се, че няма да можем да решим този случай днес — каза Кестрел със затворени очи.
И беше права. Но проблемът беше, че на Мери-Линет изобщо не й се спеше. Беше обхваната от такова безпокойство, че не можеше да си представи как ще си легне и ще почива.
„Искам… какво наистина искам? — мислеше си тя. — Да, бих искала да…“
— Ако наоколо нямаше убиец психопат на кози, бих излязла навън да погледам звездите.
— Ще дойда с теб — каза Аш, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
Кестрел и Джейд погледнаха брат си, не вярвайки на ушите си. Роан сведе глава, без да се опитва да скрие усмивката си.
— Ъ? — каза на свой ред Мери-Линет.
— Виж — поде Аш, — не искам да кажа, че убиецът на кози непрекъснато се спотайва някъде там в очакване да намушка с кол някое непредпазливо момиче. Но ако нещо все пак се случи, аз мога да се справя с това… — Той замълча гузно и след това лицето му се проясни. — Искам да кажа, че ние можем да се справим, защото ще бъдем двама.
„Добър опит, но въпреки това несполучлив“, помисли си Мери-Линет. И все пак в думите му имаше известна истина. Аш беше силен и бърз и тя имаше чувството, че той знае как да се справи с всякакъв противник. Въпреки че не беше виждала да го прави.
Сетне си спомни всичките й нападки към него, как му беше светнала в очите и как на няколко пъти го беше ритнала през краката, но той нито веднъж не се опита да й отвърне. Даже беше сигурна, че това изобщо не му е минало през ум.
Тя го погледна и каза:
— Добре.
— Мери… — намеси се Марк. — Виж…
— Всичко ще бъде наред — каза му Мери-Линет. — Няма да се отдалечаваме.
Мери-Линет подкара колата. Нямаше точна представа накъде се отправя, но със сигурност не й се ходеше на нейния хълм. Твърде много спомени бяха свързани с него. И въпреки онова, което каза на Марк, тя установи, че се отдалечава все повече и повече. Натам, където Лесковият поток и Бобровият ручей се срещаха и пространството между тях приличаше твърде много на тропическа гора.
— Това ли е най-доброто място да се наблюдават… звездите? — попита Аш неуверено, когато слязоха от колата.
— Ами, ако погледнеш право нагоре… — Мери-Линет се обърна на изток и отметна назад глава. — Виждаш ли онази най-ярка звезда там? Това е Вега, царицата на летния небосклон.
— Да. Всяка нощ през лятото тя се изкачва все по-нависоко и по-нависоко — каза Аш равнодушно.
Мери-Линет го погледна.
Той сви рамене.
— Когато прекарваш голяма част от нощта навън, се научаваш да разпознаваш звездите — обясни той. — Макар да не знаеш имената им.
Мери-Линет отново отправи взор към Вега. И преглътна.
— А виждаш ли… виждаш ли онова малко ярко нещо под нея, с формата на пръстен?
— Онова, което прилича на призрачна поничка?
Мери-Линет се усмихна едва-едва.
— Това е мъглявината Пръстен. Аз мога да я видя само с телескопа си.
Тя почувства погледа му и го чу да си поема дъх, сякаш искаше да й каже нещо. Но сетне той въздъхна и погледна отново към звездите.
Това беше съвършеният момент да й спомене, че вампирите виждат по-добре. И ако го беше направил, Мери-Линет щеше да се обърне към него в изблик на справедлив гняв и да му каже, че не желае да става вампир.
Но тъй като Аш не го направи, в нея отново се надигна недоволство. „Какво — мислеше си тя заядливо, — смяташ, че не съм достатъчно добра, за да бъда вампир ли? И защо изобщо те доведох тук, на най-пустото място, което можах да намеря. Да гледаме звездите? Не мисля така. Аз дори вече не знам коя съм — спомни си Мери-Линет с мрачна безнадеждност. — И имам предчувствието, че сама ще изненадам себе си по някакъв начин.“