— Не ти ли се схваща врата така? — попита Аш.
Мери-Линет разклати няколко пъти глава, за да раздвижи мускулите си.
— Може би — отвърна тя.
— Бих могъл да те разтрия — предложи й той, стоейки на няколко крачки от нея.
Мери-Линет изсумтя и го погледна втренчено.
Лунният сърп се издигаше на изток над кедрите.
— Искаш ли да се поразходим? — попита Мери-Линет.
— Ъ? Да, разбира се.
Те вървяха и Мери-Линет си мислеше какво би било да види мъглявината Пръстен със собствените си очи или мъглявината Воал без филтър. Усещаше как нещо я притегля към тези далечни галактики, сякаш беше свързана с тях с невидима нишка, прикачена към гърдите й.
Разбира се, това не беше нищо ново за нея. Беше имала това чувство много пъти и преди и обикновено в такива случаи си купуваше някоя книга по астрономия или нова леща за телескопа. Неща, с които се надяваше да се доближи до онова, за което копнееше.
„Но сега съм изправена пред едно съвсем ново изкушение. Нещо по-голямо и по-плашещо от всичко, което съм си представяла.
Какво би означавало да бъда нещо повече от това, което съм сега? Същият човек, но с по-остри сетива? Една Мери-Линет, която наистина би могла да принадлежи на нощта.“
Вече беше открила, че не е точно онази, за която винаги се беше мислила. В нея имаше много повече жар, отколкото беше допускала. Та тя беше ритнала Аш! И то неведнъж. Възхищаваше се на суровата жестокост на Кестрел. Разбираше логиката на философията „убий или ще бъдеш убит“. Бленуваше за свободата на лова.
Какво друго беше нужно, за да принадлежи на Нощния свят?
— Има нещо, което искам да ти кажа — рече Аш.
— Хм. — „Искам ли да го окуража, или не?“
— Можем ли да спрем да воюваме един с друг? — за нейна изненада попита той.
Мери-Линет се замисли и после каза сериозно:
— Не знам.
Те продължиха да вървят. Кедрите се извисяваха над тях като колоните на огромен древен храм. Мрачен храм. А тишината беше толкова дълбока, че на Мери-Линет й се струваше, че се разхожда по Луната.
Тя се наведе и откъсна едно призрачно цвете, което растеше сред мъха. Отровна звездна лилия. Аш приклекна и взе някакъв отчупен тисов клон, който лежеше до ствола на едно криво дърво. Те не се погледнаха… Вървяха все така един до друг, на няколко крачки разстояние.
— Знаеш ли, бяха ми казали, че това ще се случи — подхвърли Аш, сякаш продължаваше някакъв съвършено друг разговор.
— Че ще дойдеш в затънтено градче и ще преследваш убиец на кози?
— Че един ден ще ме е грижа за някого… и от това ще боли.
Мери-Линет не спря да върви. Нито забави ход. Само сърцето й изведнъж заби силно. Беше обзета едновременно от тревога и радост.
„О, боже, онова, което трябваше да се случи, вече се случваше.“
— Никога не съм срещал друга като теб — рече Аш.
— Е, това чувство е взаимно.
Аш започна да бели изсъхналата морава кора на тисовия клон.
— Нали разбираш, трудно ми е заради онова, което винаги съм мислил за човешките същества… Заради онова, което са ме учили да мисля за тях…
— Знам какво мислиш за нас — прекъсна го Мери-Линет рязко. — Че сме сган.
— Но проблемът е там — продължи Аш настойчиво, — колкото и странно да ти звучи, че аз, изглежда, съм отчаяно влюбен в теб. — Той продължи да бели кората на клона.
Мери-Линет не го погледна. Тя не можеше да говори.
— Направих всичко по силите си, за да пропъдя това чувство, но просто не се получава. Мислех си, че като напусна Брайър Крийк, ще забравя за него. Но сега знам, че това е безумие. Където и да отида, то винаги ще ме следва. Не мога да го заглуша. Затова трябва да измисля нещо друго.
Мери-Линет изведнъж бе обзета от желанието да му се противопостави.
— Съжалявам — рече тя хладно, — но се страхувам, че не е много учтиво да кажеш на някого, че го обичаш против волята си, против разума си и дори…
— Против природата си — довърши Аш мрачно. — Да, знам.
Мери-Линет се спря. И го погледна.
— Ти не си чел „Гордост и предразсъдъци“, нали? — попита тя глухо.