Лунното сияние изглеждаше много по-ярко. Цветовете на заобикалящия ги свят бяха придобили някаква непозната отчетливост — бледозеленото на сведените кедрови клони, зловещо виолетовите, подобни на папагалски клюнове диви цветя, които растяха сред мъховете…
И гората вече не беше безмълвна. Тя чуваше тихи тайнствени звуци като шумоленето на борови иглички във вятъра и собствените си стъпки сред влажните плесенясали клони.
„Дори обонянието ми е по-силно — помисли си тя. — Това място ухае на тамянови кедри, гниещи растения и нещо диво и първично, като миризмата в зоологическа градина. Но имаше и нещо друго, горещо… нещо запалено.“
Миризмата на машина. Тя опари ноздрите й. Мери-Линет се спря и погледна тревожно Аш.
— Какво е това?
Той също се спря.
— Мирише на гума и машинно масло…
— О, боже, колата! — каза Мери-Линет. Те се спогледаха за миг, сетне едновременно се обърнаха и се затичаха.
Наистина беше колата. Бял дим се издигаше на кълба изпод затворения капак. Мери-Линет понечи да се приближи, но Аш я задържа с ръка.
— Искам само да отворя капака…
— Не! Виж. Ето там.
Мери-Линет погледна и ахна. Под талазите дим танцуваха малки огнени езици.
— Клодин винаги ме предупреждаваше, че това ще се случи — каза тя, докато Аш я теглеше още по-назад. — Но тя май имаше предвид, че ще се случи, когато съм в колата.
— Ще трябва да се приберем пеша — рече Аш. — Освен ако някой не види огъня…
— Няма такъв шанс — отсече Мери-Линет. „Ето какво става, когато заведеш едно момче на най-пустото място в Орегон“, каза тържествуващо вътрешният й глас.
— Предполагам, че не можеш да се превърнеш в прилеп или нещо подобно и да се върнеш с летене — подхвърли тя.
— Съжалявам, но ме скъсаха на изпита по трансформиране. И освен това не бих те оставил тук сама, тъй или иначе.
Мери-Линет все още се чувстваше безразсъдна и опасна, което я караше да се държи предизвикателно.
— Мога и сама да се грижа за себе си — каза тя.
Точно в този момент в тъмнината се мярна тояга и Аш се строполи напред в безсъзнание.
16
След това всичко стана много бързо и в същото време някак забавено като насън. Мери-Линет усети някой да сграбчва ръцете й откъм гърба. Нещо ги теглеше една към друга, нещо много силно. След това почувства в китките й да се врязва някаква връв и разбра какво се случва.
„Връзват ме… След малко ще бъда съвършено безпомощна… Трябва да направя нещо…“
Започна да се бори, опита се да се изтръгне, да ритне нападателя си. Но беше вече твърде късно. Ръцете й бяха вързани зад гърба. В някакво далечно ъгълче в ума й се мярна мисълта, че няма нищо чудно в това хората да крещят, когато им слагат белезници. Защото беше мъчително. Почувства агонизираща болка в раменете си, когато беше притисната с гръб в едно дърво.
— Спри да се съпротивляваш — изръмжа някой. Хриплив изопачен глас, който тя не можа да познае. — Ако престанеш, няма да боли толкова.
Мери-Линет продължи да се бори, макар и без никаква полза. Усещаше грапавата кора на дървото и скоро вече не можеше да помръдне и милиметър.
„О, боже, о, боже… не мога да се измъкна. И без това съм слаба след онова, което направихме с Аш, а сега даже съм вързана.“
„Тогава не се поддавай на паниката и мисли — скара й се вътрешният й глас. — Използвай ума си, вместо да изпадаш в истерия.“
— Казах ти. Боли само когато се съпротивляваш. С много неща е така — каза гласът.
Мери-Линет завъртя глава и видя кой говореше.
Сякаш някаква жестока ръка стегна сърцето й. Не трябваше да бъде изненадана, но въпреки това беше смаяна и безкрайно разочарована.
— О, Джереми — прошепна тя.
Но този Джереми беше различен от онзи, когото познаваше. Лицето, косата и дрехите му бяха същите, но сега в него имаше нещо особено — нещо силно, плашещо и… неузнаваемо. Очите му бяха нечовешки и равнодушни като на акула.
— Не искам да те нараня — каза той с онзи хриплив непознат глас. — Вързах те само защото не исках да ми пречиш.
В ума на Мери-Линет проблясваха една след друга хаотични мисли: „О, боже, той се опитва да бъде дружелюбен… да му преча на какво?… Аш!“
Тя погледна към лежащото тяло. То беше съвършено неподвижно и удивителните нови очи на Мери-Линет, които можеха да различават цветове под лунната светлина, забелязаха кръвта, която бавно се просмукваше в русата му коса. На земята до него имаше тояга, направена от тис — и по-точно от твърдата жълтеникава сърцевина на дървото. Нищо чудно, че Аш беше в безсъзнание.