— Джереми! — извика тя. Гърлото неистово я болеше, но гласът й беше спокоен и заповеднически. — Джереми… преди да направиш това… не искаш ли да ми обясниш защо? Каза, че искаш да разбера… помогни ми.
В продължение на един дълъг миг тя си мислеше в отчаяние, че опитът й няма да успее. Че той дори не може да я чуе. Но сетне главата му се повдигна. Тя видя лицето му… и кръвта по брадичката му.
„Не крещи, не крещи — повтаряше си Мери-Линет като обезумяла. — Не показвай потреса си. Трябва да го накараш да говори… И да не му позволяваш да се навежда над Аш.“
Зад гърба китките й се движеха механично, сякаш сами знаеха как да се освободят. Ръцете й бяха хлъзгави от кръвта и това й помагаше. Чувстваше как въжето се приплъзва леко надолу.
— Моля те, помогни ми да разбера — повтори тя. Беше останала без дъх, но въпреки това се опитваше да задържи погледа на Джереми. — Аз съм ти приятелка, знаеш това. Познаваме се толкова отдавна.
Белезникавите венци на Джереми бяха обагрени в червено. Чертите на лицето му все още бяха човешки, макар да нямаше нищо човешко в изражението му.
Устните покриха постепенно венците му. Сега приличаше повече на човек, отколкото на звяр. Когато заговори, гласът му беше изкривен, но въпреки това тя позна гласа на Джереми.
— Ние наистина се знаем отдавна — проговори той. — Аз те наблюдавам още откакто бяхме деца… и съм виждал, че и ти ме гледаш.
Мери-Линет кимна. Не намери сили да каже нещо.
— Винаги съм мислел, че един ден, когато бъдем по-големи… може би ще бъдем заедно. Надявах се, че може би ще те накарам да разбереш… какво съм аз. Мислех си, че ти си единственият човек, който може би няма да се страхува…
— Не се страхувам — промълви Мери-Линет, надявайки се, че гласът й не трепери прекалено силно. Тя каза това на създание в опръскана с кръв риза, надвесено над разкъсано тяло, подобно на звяр, който все още е готов да нападне. Мери-Линет не смееше да погледне към Аш, за да не види колко тежко е ранен. — Беше приковала погледа си в Джереми. — И мисля, че мога да разбера. Ти уби госпожа Бърдок, нали? Защото е навлязла в твоята територия.
— Не това беше причината! — каза Джереми рязко и гневно. — Тя беше просто една стара дама… и не ходеше на лов. Нямах нищо против да бъде на моята територия. Дори съм й помагал понякога. Веднъж й поправих оградата и верандата безплатно… И точно тогава тя ми каза, че те ще дойдат. Онези момичета.
„Точно както ми беше казала и на мен — помисли си Мери-Линет смаяна. — Аз даже го видях, когато й поправяше оградата. Джереми вършеше подобни услуги и за други хора.“
— Аз й казах, че идеята не е добра. — Мери-Линет отново чу да се надига познатото приглушено ръмжене. Джереми беше напрегнат и трепереше, и тя самата почувства, че също трепери. — Още трима ловци на това малко пространство… Казах й, но тя не ме послуша. Не можа да проумее това. И тогава излязох от кожата си.
„Не поглеждай към Аш, не привличай вниманието му към него“, отчаяно си мислеше Мери-Линет. Устните на Джереми отново се разтеглиха назад, сякаш се нуждаеше от нещо, върху което да излее гнева си. В същото време един далечен глас в ума й каза: „Значи затова е използвал кол от оградата.“ Да, Аш е бил прав, действал е просто импулсивно и е взел първото, което му е попаднало под ръка.
— Е, всеки може да изгуби присъствие на духа — каза тя и макар гласът й да потрепна и в очите й да имаше сълзи, Джереми като че ли се поуспокои малко.
— После си помислих, че е било за добро — каза той уморено. — Реших, че когато момичетата я намерят, ще разберат, че трябва да си тръгнат. И зачаках да го направят. Аз съм добър в чакането.
Джереми гледаше встрани от нея към гората. С туптящо сърце Мери-Линет на мига се възползва от шанса да погледне към Аш.
„О, боже, той изобщо не помръдва. И там има толкова много кръв… Никога не съм виждала толкова много кръв…“
Тя раздвижи отново ръцете си напред-назад, опитвайки се да се освободи от връвта.
— Аз ги наблюдавах, но те не си отидоха — продължи Джереми. Мери-Линет завъртя рязко очи отново към него. — Вместо това се появи ти. Чух Марк да разговаря с Джейд в градината. Тя му каза, че вече знаела, че тук ще й хареса. И после… изпаднах в ярост. Издадох звук и те ме чуха.
Лицето му се промени. Плътта му започна да се преобразява пред очите на Мери-Линет. Скулите му се разшириха, носът и устата му се издадоха напред. Веждите му се съединиха в една права линия и между тях се появи козина. Мери-Линет виждаше грубите тъмни косми, които изникваха от бледата кожа.