Закъснял Персеид. Последният от летните метеори. Но приличаше на благовещение.
— Бързо, бързо, пожелай си нещо — каза нетърпеливо Марк на Джейд. — Пожелай си нещо, което искаш да ти се сбъдне.
Мери-Линет видя въодушевеното му лице и начина, по който очите му грееха от вълнение. До него Джейд ръкопляскаше, отворила широко очи от възторг.
„Толкова се радвам, че сте щастливи — помисли си Мери-Линет. — Моето желание за вас се сбъдна. И сега може би мога да си пожелая нещо и аз… Бих искала… бих искала…“
Аш се обърна и й се усмихна.
— Ще се върна догодина — каза той. — С няколко убити дракона!
Сетне тръгна надолу по обраслия с бурени път. За момент в дълбокия виолетов здрач на Мери-Линет действително й се стори, че вижда рицар, който потегля на мисия. Странстващ рицар с блестяща руса коса, който се отправя към някаква много тъмна и опасна пустош. Сетне той се обърна и тръгна заднешком, махайки с ръка за сбогом, което развали образа, който беше изплувал в ума й.
Всички извикаха „довиждане“.
Мери-Линет чувстваше осезателно присъствието им — нейния брат и трите му кръвни сестри, всички излъчващи топлота и подкрепа. Игривата Джейд. Безмилостната Кестрел. Мъдрата и нежна Роан. И Марк, който вече не беше тъжен и самотен. Тиги се потърка около глезените й и замърка дружелюбно.
— Дори докато сме разделени, ние ще гледаме едно и също небе! — провикна се Аш.
— Какъв чудесен стих! — извика тя в отговор. Но той беше прав. Небето щеше да бъде там и за двама им. Тя винаги щеше да знае, че той е някъде там, гледайки нагоре в почуда. А това само по себе си беше важно…
И тя най-накрая беше наясно коя е. Тя беше Мери-Линет и един ден щеше да открие супернова или комета, или черна дупка, но щеше да го направи като човешко същество. И Аш щеше да се върне идната година.
И тя винаги щеше да обича нощта.