— Всъщност не.
— Прям си и това ми допада. Ще разберем точно колко си прям. — Кимна към мъжа по-близо до вратата, който вдигна резето, поговори тихичко с някого навън и изчезна в тъмния коридор. Тунел.
— Може да отнеме няколко дни, от теб зависи, но накрая ще възприемаш света така, както го възприемаме ние.
Войникът се върна с камера и статив. Залости вратата и се зае да наглася статива.
— Ще те снимаме, за да покажем на света какво сме научили тук днес. Дано не си против. Искаме само истината, нищо повече. Не ни интересува чинът ти, нито личният ти номер — ти с радост ще ни ги кажеш, преди да приключим. Повече ни интересува сърцето ти. Сърцето на Бог, ако допуснем, че още си в образа.
Тъничка студена тръпка се спусна по гръбнака на Райън. Разпитът беше приел обрат, който, въпреки приликите със стотиците случаи в кариерата му, изглежда беше съвсем различен, като се започне от думите, с които си служеше Калид.
Погледна към разпитващия, който сега пак се усмихваше.
— Не сте ли наснимали вече достатъчно американски войници, които заклеймяват войната?
— Да, наснимали сме. Не ни е нужно и ти да го правиш.
Тогава какво?
Възцари се плашещо мълчание, докато войникът с камерата старателно постави статива, нагласи камерата отгоре, пъхне касета и включи щепсела в разклонител.
— Горивото за генератора ще ни стигне за три дни. Ако отнеме повече време, ще презаредим. Аз обаче не се притеснявам, че ще останем без гориво, а без нещо друго. — Погледна към оператора, който гледаше през визьора. — Готови ли сме?
Мъжът кимна.
— Включвай.
Само по червената лампичка пролича, че камерата е пусната.
Калид се приближи до масата, събра купчина листове и няколко габърчета и пристъпи към корковата дъска. Зае се да забожда на дъската големи фотографии в спретната редица.
Снимки на разрушени сгради, бетонни купчини, тутакси разпознаваеми като развалини след експлозии. Бяха заснети от земята, а някои бяха леко размазани, сякаш фотографът е бързал.
Райън беше виждал огромен брой кадри от войната, достатъчно, че да притъпят сетивата му за всичко, освен за най-лошото. Обаче нещо в тези снимки силно го смути.
И тогава забеляза: едва различими сред бетонните късове на руините се виждаха откъснати и разкривени крайници. Свидетелство за затиснати и смазани под тежестта на рухналите сгради тела.
Калид спокойно продължаваше да забожда снимки на стената, една по една, докато не подреди дванайсет снимки в две редици по шест. Последните осем бяха близки планове и на тях се виждаше прашна ръка, щръкнала от празното място между няколко големи каменни блока. Тънка ръчичка към телце на момче или на момиче на по-малко от десет години, затрупано под тонове камък. Три различни снимки на тази ръка, счупена над лакътя на детето, увиснала безжизнена и прашна, но не кървава.
Райън забеляза и други крайници в пукнатини между останките. Все на деца — забелязваш го само при по-внимателно вглеждане, а после ти се набива на очи, сякаш купчините развалини дори не съществуват. Коремът му се сви.
Калид се обърна и се отмести настрани.
— Тези познати ли са ти, Кент?
Познати ли му бяха? Не, не бяха.
— Господин Кент?
— Ами… не. Не са.
— Разбира се, че не са. Твоите снимки са правени високо във въздуха, където случайните жертви са безопасно скрити от очите на широката публика. — Калид си пое дълбоко въздух, устната му потрепери. — На мен обаче тези снимки са ми познати, понеже аз съм ги правил. Ако се вгледаш внимателно, ще видиш ръката на дъщеря ми на третата снимка отляво долу. Следващите две също са на Софи. А на третата е кракът на сина ми.
Очите на мъжа се присвиха почти незабележимо и той се отмести вдясно.
— Едното дете беше на седем, другото на девет години, когато вашите бомби се изсипаха от небето и разрушиха съседния апартамент на жилището, в което бях изпратил уж на сигурно място жена си и четирите си деца. Всички загинаха в онзи ден. С натрошени кости и премазани. Трудно ми е да си представя колко ги е боляло.
Райън не знаеше как да реагира на явното страдание на този мъж.