С колко още жертви беше усъвършенствал това толкова ефикасно средство? Изведе Райън от стаята и го поведе надолу по коридора към една врата в дъното. Пресегна се покрай него, отключи катинара и бутна вратата, за да се отвори широко.
Стаята беше осветена с оранжева светлина от газена лампа.
Алвин тласна Райън вътре и затръшна вратата зад гърба им.
Райън вече оглеждаше помещението с широко отворени очи, но главата му беше наклонена назад и не можеше да се извие и да обхване цялото пространство.
Искаше да зърне само едно, а сърцето му упорито се беше заклещило в гърлото и отказваше да започне да бие, докато Райън не я зърне.
Нея обаче я нямаше.
Бетани не беше в стаята!
Костотрошача отключи белезниците и пусна косата му. Райън се завъртя, оглеждаше се, търсеше.
Видя лампата.
Видя леглото.
Видя нещо на стената.
Видя гърнето на пода.
Видя Алвин зад себе си.
Но не виждаше…
Слабичко момиче, облечено с мръсна фланелена пижама и тениска пристъпи от сянката зад един дървен прът, заради който не я беше забелязал.
Това беше дъщеря му. Лицето й беше изцапано и набраздено от изсъхнали сълзи. Дългата й коса беше заплетена и мръсна, а очите й сякаш бяха потънали по-дълбоко в почернелите очни ямки.
Това беше Бетани.
И тогава Райън забеляза, че лявата й ръка е подута. Три от пръстите й бяха изкривени. Алвин беше счупил три нейни пръста.
Два дни Райън се беше успокоявал, бавно се беше потапял в разума и разсъдливостта, за да преодолее необмислените и инстинктивни реакции, за да надхитри и надвие дори най-умния противник. Съзнаваше, че действа не само срещу Костотрошача, но и за Бетани, надяваше се с ловки маневри да надхитри него и в същото време да измъкне нея. Беше непоклатимо решен да впрегне за тази цел и последните остатъци от превъзходните си умения, развивани безброй часове на много континенти и спасили живота на стотици хора.
Но в този момент, когато зърна Бетани за пръв път от два месеца, въжетата, които закотвяха ръцете и краката му в пристанището на разума, се скъсаха и той се почувства безсилен да овладее емоцията си.
Тутакси избухна в ридания, запелтечи като дете и се олюля напред с широко разтворени ръце.
Не беше в състояние дори да произнесе името й. Не биваше да бъде толкова невъздържан, сигурно щеше да я ужаси, но просто не успя да се овладее.
Райън се строполи върху нея, прегърна я и я придърпа към гърдите си. Устата му зейна неволно, за да нададе вой, но не му беше останал дъх, за да плаче, и глас, за да крещи. Гърдите и гърлото му сякаш бяха приклещени в менгеме.
Тя не помръдна.
Зад него Костотрошача не понечи да го спре.
После Райън възстанови дишането си и заплака силно, целият разтреперан като глупак, обгърнал тялото й със своето. Целуваше темето й, притискаше я към себе си и плачеше. Усети мускусния мирис на пот от косата й, примесен с аромата на сапун или на лосион.
Сълзите се стичаха по лицето му и мокреха косата й, докато той хълцаше, безсилен да се овладее. Но нищо нямаше значение освен този миг, докато стоеше, прегърнал дъщеря си.
Тя беше жива. Беше я изгубил, но сега я откри и тя беше в обятията му. Каквото и да се случеше, поне имаше този миг.
— Обичам те — успя да промълви той. — Съжалявам. Толкова те обичам.
Една ръка слабо натисна гърдите му, първата й нежна прегръдка. Какво й беше причинило това чудовище? Тя почти не можеше да се движи! Беше я смазал и сега тя стоеше като дрогирана кукла, почти неспособна да се помръдне!
Тази мисъл го смрази и той отново обсипа дъщеря си с целувки.
Скъпа Бетани! Скъпа Бетани, толкова те обичам, о, боже, колко те обичам!
Ръката й го притискаше учудващо здраво. Значи все още имаше сили, добре беше да го знае. Сега и другата й ръка, счупената, натисна корема му.
— Недей — каза тя.
Гласът й също беше силен. И изпълнен с горчивина.
— Недей!
Бутна го по-силно и едва тогава Райън осъзна, че дъщеря му, която беше пленница вече повече от седем дни, го отблъскваше. Той я задушаваше, а тя имаше нужда от място, за да диша.
Само че в момента беше в обятията му. Как би могъл да я пусне сега?