— Престани! — блъсна го тя. — Махни се от мен!
Нима го отблъскваше? Как е възможно? Какво й беше причинил Костотрошача? Нямаше да я пусне, не и след всичко. Не и след като бе видял толкова много деца да умират в пустинята. Не и след като строши китката на Бъртън Уелш. Не и след като счупи собствената си ръка и се втурна да я спасява.
Нещо го зашлеви през лицето и той инстинктивно я пусна. Бетани гневно гледаше покрай него, с огромно презрение, изписано върху мръсното й лице. Обърна се и проследи погледа й, допускайки, че тя гледа Костотрошача, но всъщност там имаше само празна стена.
Райън се завъртя към нея.
— Бетани? — Устата и гърлото му сякаш се бяха превърнали в шкурка. — Какво… какво ти е направил?
Очите й бавно се насочиха отново към него и той не зърна в тях нито искрица доброта или прошка.
— Сега вече ще ни убие и двамата — каза тя.
— Не, вече щеше да го е направил…
— Ти никога не си ми бил баща — сряза го тя студено. — Все те нямаше, когато имах нужда от теб. През по-голямата част от живота си съм те ненавиждала. Защо си мислиш, че можеш да дойдеш тук и да очакваш от мен да ме е грижа какво ще ти причини той?
— Бетани, аз… моля те…
— Той каза, че ще живееш, ако ти покажа как се чувствам и те отпратя, и точно това ще направя. Това е единственият начин. — Тя го изгледа ядосано. — Нали искаш да живея?
— Да! Да!
— Тогава да приключваме.
Всичко се случваше прекалено бързо, като в някакъв гаден среднощен ритуал. Не беше очаквал от нея да е толкова рязка и пресметлива. Думите й може и да имаха смисъл… може би, ако Райън знаеше всичко. Но горчивината в гласа й, мракът в очите й…
Може и да правеше каквото Костотрошача иска от нея, но го правеше така, сякаш самата тя е Костотрошача! Как е възможно да е толкова студена?
За да го спаси? Да. Вероятно така му даряваше живот. Но имаше и друга силна причина да го отблъсква с омраза — психиката й бе под въздействието на Алвин. Той я беше завладял. Не беше възможно момичето му да съзнава какво върши!
— Бетани…
Нещо го удари отстрани по главата и той рухна на пода в безсъзнание.
36
Алвин Финч, наречен още Костотрошача, искаше две неща, а за да се сдобие с три, беше готов да отреже собствените си ръце.
Дъщеря, понеже Бетани беше семето на живота му и всичко, което беше красиво у него.
Да разбие сърцето на един баща, който след като бъде отхвърлен, ще се окаже принуден да живее ужасен живот, съзнавайки провала си.
Да строши костите и на двамата, ако не успееше да спечели обичта на Бетани.
Естествено, щеше да й позволи да изрази тази обич по нови начини — може би тя щеше да започне да троши кости заедно с него, докато двамата търсят други дъщери.
Алвин остана спокоен, както винаги, докато трошеше кости, само че този път му беше по-трудно от преди да контролира удоволствието си. Идеята, която беше нараствала вътре в него, сега бе пред очите му, осветена от пламъка на лампата.
Намести мъжа върху кръста с главата надолу, после привърза глезените на разкрачените му крака към рамката, като прокара въже през дупка, която беше пробил за целта във всяко дървено блокче. Освен това привърза ръцете му за долната част на рамката на кръста и залепи устата му с лепенка.
След това накара Бетани, неговата Божия клетва, да го свести, тя изгледа мрачно разпнатия и после го зашлеви, за да го върне в съзнание.
Бащата вече висеше със зачервено лице и изхвръкнали очи, безмълвен заради лепенката, но вътрешно сигурно крещеше. И то толкова силно, че би могъл да изплюе дробовете и червата си.
Ето какво беше научил Алвин Финч: можеш да натрошиш костите на някого, но е много по-добре да разбиеш сърцето му.
Достатъчно е да се каже, че той бе разбил сърцето на бащата.
Доволен, взе чука, облегнат на стената, и се приближи към дъщерята, която гледаше безизразно кръста. Подаде й чука.
Тя го пое с дясната си ръка и си помогна с лявата, макар да беше силно подута. Чукът беше по-дълъг от ръката й, а черната метална глава беше дебела колкото прасеца й. Интересна гледка беше крехкото момиче, стиснало огромния чук.
Кимна й насърчително и показа ниското столче, което беше приготвил до главата на мъжа.
— Аз ще държа крака му да не мърда.
Тя само го гледаше отнесено. Да не би да искаше да се откаже?