— Не твърдя, че сме заловили не когото трябва — каза Рики. — Просто изтъквам пред какво предизвикателство сме изправени.
Уелш сподели истинската си тревога:
— Надявам се не се налага да обяснявам отново какво означава всичко това за мен, Морт. Лично за мен.
— Професионалният и личният залог е много висок за всички ни — отговори Морт. — Това не променя проблемите пред Рики.
— Не се дръж покровителствено с мен. — Прокурорът си пое дълбоко дъх. — На карта е заложено много повече от Костотрошача и неговите жертви. Опитвам се да управлявам цял един град. Последното нещо, от което градът се нуждае, е създаването на още паника заради подобен случай. Медиите ще превърнат всичко в сензация и ще манипулират милиони хора, които не мислят с главите си. Преди да се опомним, ще затворят училищата и хората ще се изпокрият по домовете си. Както се случи във Вашингтон заради онзи снайперист.
— Аз пък мислех, че кметът управлява града — обади се Рики. — Той знае ли вече?
Мъжът я стрелна с гневен поглед.
Полека, Рики.
— Разбира се, че знае. Имам пълната му подкрепа.
— За какво?
— Не бъди толкова наивна. Трябва да приключим тази история. В името на всички ни, в името на града, в името на справедливостта за милиони, а не само за един човек.
Рики не беше сигурна, че го разбира правилно. Винаги беше смятала Уелш за бик, готов да стъпче всеки, който се изпречи пред него на арената, но никога не беше гледала на него като на човек, готов да наруши законите, които е избран да налага.
Шефът й се облегна на стола си и крадешком я стрелна с поглед.
— Всички сме единодушни, че трябва да се справим с проблема както подобава — предпазливо се обади той. — Посветили сме повече от две хиляди работни часа на случай, целящ да изправи един престъпник пред съда. Никой не предлага да го пуснем на свобода. Само че сме изправени пред доказателства, които подкопават позицията ни. Не можем просто да ги пренебрегнем.
Уелш стовари дланта си върху ръкохватката на стола.
— Тогава ми намерете още улики!
Рики се зачуди дали да не го попита какво има предвид под „намерете“, но се сдържа.
— Трябва да има нещо, с което да им затворим устата. Друга кръвна проба, която в лабораторията може би не са догледали, ДНК, на която не сме обърнали внимание, понеже сме разполагали с необходимото. Каквото и да е!
Шефът й разпери длани:
— Рики?
Следователката бързо прокара през главата си подробностите по случая, заемал всяка минута от живота й две години по-рано.
Първата жертва на Костотрошача беше намерена в Ел Пасо, Тексас. Седемнайсетгодишната Сюзан Картър, изчезнала, след като излязла да се разходи във вторник вечерта, накрая се бе появила в една изоставена плевня. Полицията веднага се обърна към ФБР за съдействие и Рики беше федералният агент, прикрепен към случая.
Гледката на насиненото и изпотрошено тяло на Сюзан, проснато на земята в кръг от свещи, бе кошмарът, който нощем терзаеше Рики цяла година. Макар Сюзан да беше изчезнала от седмица, данните от аутопсията, свързани с кръвонасяданията, отоците и разлагането на плътта, сочеха, че е била мъртва по-малко от трийсет и шест часа преди да я открият. Заключенията на екипа криминолози от далаския клон на Бюрото създаваха само бледа представа за мъченията на Сюзан през четиридневния й плен при похитителя.
Убиецът адски се беше постарал да чупи костите на жертвата си една по една, без да оставя дори драскотина по кожата й, като най-вероятно беше започнал от пръстите и после се беше насочил към по-големите кости. Единствената кръв на местопрестъплението беше от охлузванията по китките и глезените й, причинени от въжетата.
Нямаше данни за сексуално насилие. Единствените телесни течности бяха на жертвата. Никакви косми, никакви влакна, никакви отпечатъци.
Направиха отливки на следите от гумите, където беше паркирало превозно средство, и на отпечатъците от ботуши, оставени без никакъв опит да бъдат прикрити. Конопеното въже беше най-обикновено, а също и колчетата за палатка, към които беше привързано тялото. Явно убиецът се беше отбил в супермаркета и беше платил в брой. Нищо не можеха да проследят.
Впоследствие лабораторният анализ им показа, че съдейки по положението и дълбочината на следите от гумите, най-вероятно търсят пикап форд F-150, какъвто карат сигурно половината американци. Ботушите номер четирийсет и четири бяха марка „Брахма“ и бяха толкова разпространени в Тексас, колкото и белият трън.