Костотрошача явно се мислеше за Бог. Не, по-лошо, мислеше се за Сатаната.
— Нещо ново?
Рики вдигна глава към Марк, който тъкмо беше надникнал от вратата.
— Нищо.
— Нищо. Хората крещят за отговори, а ние нищо не можем да им кажем.
— Кажи им тогава, че те са създали Костотрошача. Кажи им, че нещата вече не са в наши ръце.
— Не знаех, че се отказваме. А кой ще спаси света от Костотрошача?
Тя потупа с гумичката на молива си по бюрото и кимна:
— Бащата — отговори. — Райън Еванс.
38
Три мисли барабаняха в главата на Райън, докато тичаше обратно към постройката. Първата беше, че е спасил Бетани. Другите седем дъщери бяха загинали бързо, умъртвени от ръката на Костотрошача, но като беше дал на Алвин Финч още една мишена, към която да насочи садистичната си ярост, Райън беше спасил живота на дъщеря си.
Втората мисъл беше, че дъщеря му несъмнено е възприела играта на Алвин Финч, защото е била заслепена от неговия свят и не е виждала алтернативата. Класически стокхолмски синдром.
Третата му мисъл беше, че единственият начин да отърве дъщеря си, е да прекъсне влиянието на Алвин върху нея, а единственият начин да постигне това бе да го убие.
В крайна сметка само тази мисъл беше от значение — да го убие. Да убие изверга. Да убие Костотрошача. Да го съкруши, за да не може той никога повече да преследва нечия друга дъщеря в мрака.
Не беше сигурен как точно ще убие чудовището. Главата му не побираше как един човек със счупена пета и без оръжие, изтощен до краен предел след поредица от дни, през които не беше хапвал нито залък, ще успее да убие едър мъж като Алвин Финч.
Живей като баща на Бетани, или изобщо не живей. Убий, или ще бъдеш убит.
В този момент къщата изникна цялата пред очите му, но не се виждаше жив човек и Райън проумя, че всъщност няма да убива никого, понеже това бе светът на Трошача, а в света на Трошача убиваше Трошача.
Райън обаче не спря и дори не забави крачка, понеже Бетани беше в тази къща, а той беше нейният баща.
Той, а не Костотрошача. Той беше нейният баща.
Едва не изплака на глас, докато прекосяваше на бегом двора, но искрица здрав разум го спря и му напомни, че не може просто да нахлуе в къщата и да очаква Алвин Финч да се дръпне настрани и да го гледа безучастно как освобождава дъщеря си и я извежда от мазето.
Закова се на място на трийсетина крачки от входната врата, дишайки учестено и хрипливо. Дясното му стъпало пулсираше от пронизваща болка, но Райън не допусна това усещане да заеме каквото и да било място в мислите му. Закуцука по неравната пътека с ясното съзнание, че единственият му план е да убие Костотрошача.
Или да бъде убит.
От фасадата на къщата на дълги люспи се лющеше боя, някога бяла, и отдолу се виждаше гниещото дърво. Предната врата се крепеше само на една панта и висеше леко под ъгъл, тъй като и цялата къща беше наведена леко вдясно.
От дясната му страна се носеха бензинови изпарения. Хамбарът. Къщата още не беше полята. Алвин Финч явно още обикаляше вътре и отдаваше последна почит на тази пъклена постройка. Или пък беше в мазето при Бетани и я оковаваше.
За един кратък миг, докато се олюляваше към къщата, главата на Райън се проясни. Видя прозорците без стъкла, празния коридор отвъд входната врата, притъмняващото небе. Усети ветреца по лицето си и миризмата на бензин. За секунда се замисли дали да не спре и да се прокрадне по-прикрито.
Но чувствата му прогониха тази мисъл, той стисна ръждясалата брава, отвори вратата и влезе в къщата на Трошача.
Пантата изскърца, когато вратата се затвори зад гърба му и се захлопна в рамката. Обърна се надясно и пое бързо — не защото знаеше накъде води коридорът, а защото вече не беше тук, за да знае каквото и да било, беше тук да действа. Дъхът му излизаше на равномерни тласъци през ноздрите, ръцете му бяха стиснати в юмруци въпреки счупения палец.
Трябваше да има стълбище. Някъде имаше стълбище, което водеше надолу.
Вътрешността на къщата не беше в по-добро състояние от фасадата, но поне под нозете му имаше под, а под този под имаше мазе — само това го интересуваше в момента.
Зави в края на коридора, видя кухнята, видя отворената врата до стар ръждясал хладилник. Видя и отвора в стената отдясно и дървените перила, които се спускаха надолу.