В този момент Райън изгуби здравия си разум. Едва не кресна от ярост. При други обстоятелства мисълта, че Бетани е създадена от човека в мазето, би го накарала да размаже стъклото на прозореца и да окървави ръцете си, да разруши стените, за да излее яростта си срещу цялата тази несправедливост.
Само че в този миг дъщерята на Костотрошача, която вече беше дъщеря на Райън, стоеше свита от страх в мазето и му продаваше душата си!
Все още стиснал снимката между пръстите си, той скочи от леглото и изхвърча от стаята, без да дава и пет пари, че ще издаде присъствието си.
Хвана се за стената на върха на стълбището, завъртя се през рамката на вратата и се понесе по бетонните стъпала, построени като част от основата на сградата. Надолу в мрака. С всяка стъпка усещаше, че краят приближава. Това беше светът на Трошача, където Трошача убиваше. Тази ясна мисъл обаче не го спря.
Тук беше Бетани, пленена от бащата на лъжата.
Стаята, в която Райън беше стоял като пленник, се намираше в края на коридора, а вратата й беше отворена към пустия мрак. Стаята на Бетани беше в другия, срещуположния край.
Стигна до най-долното стъпало, преметна се през парапета и спря. Празният коридор водеше до същата врата, през която го беше избутал Трошача. Вратата на стаята на Бетани беше отворена и отвътре се разливаше оранжева светлина.
Чакаха го. Сърцето на Райън се срина в гърдите. Костотрошача го чакаше, за да изпълни обещанието си.
Или пък вече бяха заминали по някакъв друг път отзад.
Пусна парапета, пъхна снимката под колана си и закуцука по коридора със замъглено от гняв и от страх за Бетани съзнание.
Беше по средата на коридора, когато чу гласа. Гласът на Костотрошача. Нисък и благ глас, който се смеси с кънтенето на детски ридания в главата на Райън.
— Много ти отива.
Райън прекоси последните десет метра, неспособен да разсъждава. И после застана на прага на отворената врата и огледа стаята с кръста на стената.
Обхвана цялата сцена като един кадър, който съзнанието му беше проучвало дълги секунди, а не само в онзи конкретен миг, който му отне, за да схване какво точно вижда.
Алвин Финч стоеше без риза, обърнал към Райън белезникавия си гръб и закриваше гледката му към Бетани. Беше толкова погълнат от обекта на завистта си, че дори не се обърна.
Останалата част от стаята си беше каквато я помнеше Райън — лампата висеше от един пирон в гредата на тавана. Леглото покрай отсрещната стена, сега празно, и до него нощното гърне. Чукът беше облегнат на кръста, а голямата му стоманена глава почиваше върху бетона.
— Майка ми беше ниска — каза Алвин Финч. — След година-две ще ти стане.
Райън пристъпи и когато се премести, видя Бетани. Беше облечена с бяла булчинска рокля, поръбена с дантела и пожълтяла с времето.
— Искаш ли да докоснеш гърдите ми? — попита Алвин.
Яростта, която рукна по вените на Райън, бе като мощна вълна от горещ вятър в лицето му. При вида на бялото чудовище, което се наричаше Сатана, надвесено над дъщеря му, тутакси му се догади и Райън имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Не можеше да диша, не можеше да мисли, не можеше да помръдне.
Можеше само да трепери.
— Току-що се намазах с лосион — каза Алвин.
В този миг Бетани забеляза Райън и очите й трепнаха едва забележимо.
Райън също я изгледа в отговор.
Райън не беше сигурен защо, как и дори дали се движи, но се движеше. Ръмжейки и пъшкайки, той се хвърли към кръста на отсрещната стена.
С две ръце стисна дългата дръжка на чука и замахна с него още от пода, докато се извръщаше.
Втурна се към тях с див рев и засили чука, нагаждайки траекторията на стоманената глава възможно най-прецизно, като използва енергията, вече набрана със завъртането.
Трошача все още беше с гръб към него и сега се обръщаше слисан. Чукът се стовари отстрани на главата му със зловещо хрущене.
Остра болка прониза ръката на Райън. Усети как изпуска чука и той пада на бетонния под до Бетани. Противникът му го гледаше с изцъклени очи, изпъкнали върху окървавения от едната страна череп.
И тогава Алвин Финч, наричан още Костотрошача или Сатана, се килна наляво. Отскочи от кола насред стаята, шумно се удари в бетона до главата на чука и застина неподвижно.
За три дълги секунди Райън се взираше в силуета му, все още неспособен да повярва, че беше успял да го изненада. Собствената му лудост го беше убила. Ако не беше толкова маниакално решен да притежава нещо, което не му се полага, може би щеше да чуе приближаването на Райън.