А вместо това лежеше на пода, или мъртъв, или на прага на смъртта, а Райън не усещаше нищо, което дори смътно да напомня на угризения.
Бетани се взираше в него. Той погледна към чука в краката й, после отново към обърканите й очи. Да се свършва…
Заля го нова вълна от ярост. Чукът беше там, до краката на Бетани, а звярът, който я беше наранил, лежеше на пода. Райън искаше да кресне с пълно гърло на дъщеря си да вземе чука и да го стоварва върху главата на изверга отново и отново, докато не остане нито капка съмнение, че е наказан както трябва за своите прегрешения.
— Убий го — изхриптя той.
Но Бетани само го погледна. И продължаваше да стои като отпусната кукла, издокарана с булчинската рокля на майката на Алвин.
Райън разбра, че дори в този момент тя е подвластна на Костотрошача. Наистина беше дала на своя похитител част от себе си и сега трябваше да се пребори да си я върне. Гневът щеше да дойде по-късно.
— Ти се върна за мен — промълви Бетани. Без да откъсва поглед от него, вдигна роклята към раменете си и я свали. Тя се свлече на пода около краката й, но Бетани само стоеше по пижама и го гледаше, а Райън не беше сигурен дали е ядосана, или се радва. Лицето й бавно се разкриви и от очите й бликнаха сълзи. Раменете й се затресоха.
Буца заседна на гърлото му и той просто не бе в състояние да й каже колко я обича, макар да му се искаше само това.
Бетани погледна към падналото тяло отстрани, после отново вдигна очи към Райън и се разрида пронизително. Обзе го паника. Да не би тя да оплакваше смъртта му? Смъртта на Костотрошача?
Не! Не, Бетани, скъпа, не е така! Аз те спасих! Моля те, не плачи…
Бетани вдигна двете си ръце, запрепъва се напред и едва когато стигна до него, Райън разбра, че идва, за да я прегърне.
Той изстена, пристъпи напред и я притисна в обятията си. Тя обгърна тялото му с тънките си ръце и положи глава върху гърдите му.
— Благодаря ти — успя да прошепне. И отново прошепна напрегнато: — Благодаря ти. — Притискаше го с повече сила, отколкото човек би допуснал, че е възможно след продължителното й пленничество. И се разплака неудържимо.
— Съжалявам — каза той.
— Не! — проплака тя. — Не!
— Искам да ти бъда баща. Искам…
Бетани обгърна с ръце шията му и го целуна по бузата.
— Ти се върна за мен. Ти си моят баща и аз никога няма да те напусна.
Райън едва смогна да понесе това признание. Не беше в състояние да говори, само я притисна към себе си и се разплака в косата й.
Обаче още един звук се присъедини към техните гласно изречени угризения. Костотрошача изстена.
Звукът накара Бетани да подскочи.
Нима не беше мъртъв?
Райън бавно се извърна и впери поглед в лицето на Костотрошача. Очите му се местеха, стрелкаха се от Райън към Бетани и обратно. Черепът му беше строшен, но той явно беше в съзнание. А в сините му очи Райън видя колко упорито се е вкопчил в своето желание.
Остана неподвижен много дълго, за да може кръвта в жилите му да се разгорещи, бавно стискайки ръцете си в толкова стегнати юмруци, че ноктите се врязваха в дланта.
Костотрошача бе все още жив. А всяка похотлива глътка въздух на това чудовище ограбваше Райън от живот. Суровата проява на злината у този човек беше още по-отблъскваща сега, изразена в тези отвратително изцъклени очи, въпреки провала му да спечели дъщерята.
Райън изрева и сляпо се нахвърли върху Трошача.
Грабна го за панталона и ризата и го вдигна като тежкоатлет, стиснал щангата. Завъртя се с рев и затръшна тялото в стената.
Върху дървените трупчета.
Бетани се разпищя, шмугна се и хвана все още висящите от трупчетата въжета, с които преди бяха завързани ръцете и краката на Райън.
— Завържи го! — извика Райън. — Завържи го.
Тя хлипаше, докато го връзваше с насечени и бързи движения, омотавайки последователно въжето. Отне й броени секунди, през които Райън и Бетани бяха едно цяло, устремени към постигането на целта си.
Това беше достатъчно, за да му се доплаче.
Бетани отскочи назад и огледа ококорено Алвин Финч, който беше вързан за дървените блокчета. Райън го пусна и отстъпи назад. Тялото на мъжа провисна и после застина неподвижно, само гърдите му бавно се надигаха и спускаха.