Райън примигна.
Калид заобиколи стола му, свали веригите и му помогна да се изправи. Ставите му горяха, нужна му беше половин минута да облекчи малко сковаността си. Докато куцукаше към кофата и рулото тоалетна хартия в ъгъла, огледа килията си, но не забеляза нищо ново. Само стола, масата, камерата и снимките.
Използва кофата и се върна на стола. Катинарите на веригите бяха американски.
— Хайде, протегни се, раздвижи си кръвта. Искам да си изтощен, но не и да те боли толкова, че да ти е все едно.
Мозъкът на Райън отново защрака. Почти всяка дума на Калид усложняваше положението му. Военноморското разузнаване би имало полза от човек като него.
— Стига толкова. Ако обичаш… — посочи към стола тъмничарят му, — … седни.
Трийсет секунди по-късно Райън отново беше окован и гледаше Калид. Хрумна му, че краткият отдих всъщност му е навредил. Отново вързан, той усети да го залива безнадеждност, която не би била толкова силна, ако не му бяха напомнили за свободата.
Все очаквани методи, и ефикасни.
— Съдейки по униформата, ти си офицер — отбеляза Калид. — Не че има значение. Умееш превъзходно да контролираш съзнанието си. Не изразяваш емоциите си. Възможно е да си емоционално потиснат. И което е още по-лошо, може би дори се гордееш със себе си, задето не се поддаваш на натрапчивите ми опити да повлияя на емоциите ти. Обаче не знаеш, че това ще заработи против теб.
Отново очакван подход.
Лека и почти съчувствена усмивка разтегли устата на Калид.
— Работиш в разузнаването, нали? Г-2? Само догадка. Кажи ми, според теб засега доколко ефикасни са методите ми да те пречупя?
Нямаше да навреди Райън да го предизвика малко.
— Бива те. На моменти си предсказуем, но в същото време си нетрадиционен. Само че не ме разбираш добре. И двамата знаем, че вече съм мъртъв. За мен това няма значение. Да, добре ще е да умра бързо, но ти няма да го допуснеш — от ясно по-ясно е. Затова нямам друга възможност, освен да изстрадам каквото си ми приготвил, за часове, дни или седмици и после да умра.
— Колко пресметливо! Мисля, че арабите са много по-страстни от американците. Всичко във вашия съвършен свят е разумно, нали? А сега сте дошли тук, за да покажете на нас, бедните араби, как да влезем във вашия съвършен свят.
Райън прецени, че опровержението не би му помогнало с нищо.
Раменете на мъжа увиснаха.
— Добре тогава, не ми оставяш избор. Ще си изиграем играта. Но искам да ти кажа едно, преди да ти разкрия намеренията си. Мнозина биха казали, че съм луд. Събратята ми ще окачествят като нечовешко онова, което се каня да направя. Обаче ти не ми оставяш избор.
— Казах ти, вече съм мъртъв — отговори Райън.
— Да — погледна снимките Калид, — те също. Убити от Сатана, за когото ти явно не даваш пет пари, понеже не вярваш в никакъв Бог. — Калид се завъртя към него и Райън тутакси забеляза промяната в погледа му. Нещо в главата му беше прещракало. — Знаеш ли колко жени и деца е изтребила вашата война в тази страна? Имаш ли някаква представа труповете на колко невинни жертви дяволът е оставил подпре си в родината ми?
Тихичко гласче прошепна предупредително в главата на Райън, но той не чу какво му казва.
— Те измират, поразени от вашите бомби и от вашите ракети, а всичко е толкова безпристрастно, толкова дистанцирано — не усещате болката, понеже е много далече и защото не разбирате риданията на родителите и дори на Бог, когато избивате децата! — Изричаше думите ядно и горчиво. — Затова сега — замълча, пое си въздух през носа и затвори очи, — ти ще ми помогнеш всички майки и бащи в твоята страна да почувстват болката от нашата загуба.
Райън рязко отвори очи.
— Вече проумяваш ли?
Мъжът отново посочи с пръст снимките.
— Ако Сатаната убие няколко деца по улиците на който и да било град в твоята страна, ужас ще скове сърцата на милиони. Тед Бънди уби няколко десетки жени и пресата се разкрещя обвинително. Вашият Вашингтонски снайперист изби една шепа хора по улиците на столицата ви, и цялата държава ревна възмутено! — Калид примигна. — Обаче когато Сатаната дойде тук и избие хиляди жени и деца, никой не пролива дори една сълза. Затова реших да превърна хилядите в един. Ако видят с очите си как умира само един човек, ще проумеят нашата болка.
— Това е лудост — заяви Райън.
Ноздрите на арабина се разшириха.
— Доведете го!
Вратата се отвори и вътре влезе младеж без риза, вероятно петнайсетгодишен, с отчасти объркано, отчасти любопитно изражение.